Мястото за пикник

Не стига , че мъкнах до тук нелеката си китара ( всъщност преувеличавам, беше много лека) , а сега дори нямах желание да свиря. Малката поляна, която беше отреденото място за пикник, не беше много претрупана. Имаше естествено обичайните смеещи се двойки, които обичаха да идват тук и да пият сок, а слънцето да ги пече неуморно. А те просто се радваха един на друг. След някой друг месец щяха да скъсат.Щеше да има лек спор, единият ще си тръгне драматично. След седмица единият ще звънне на другия и всички ще се оправи, но и двата персонажа ще знаят, че не всичко е вече розово както всеки си мисли в дадена връзка. Или даден сън. В сънищата нещата бяха по-хубави, защото аз контролирах тази малка част от нощта на всеки.И този всеки накрая винаги се събуждаше уплашен и неуспяващ да се осъзнаее след краткия кошмар, който се бе появил изненадващо в главата му, след малките блестящи понита.
Седнах на сухата трева без да постеля от онези така типични карирани покривки. Оставих китарата си до себе си, искайки да се облегна на нея, но определено не беше много удобно или поне според моите предпочитания. Изправих се в седнало положение, а не в легнало. От калъфа на китарата изкарах средно дебела книга, само 538 страници.Беше абослютна класика, която се канех да прочета още в девети клас. Е, тогава беше по задължение, а докладът за нея така и не се появи на бюрото на 'любимата ми ' госпожа Фрей. Аа, и тя много ме обичаше.
Разтворих книгата и от нея падна малко календарче, върху което бях отбелязал една дата. Не, че помнех за какво изобщо бях отбелязал датата, но няма нищо. Щеше да си остане там.
Прочетох една страница от книгата и изведнъж се сетих за датата. Беше събиране на курса, този , който последно завърших, най-дълго останал в университета. Защо ли въобще се правеха такива налудничеви и абсолютно безсмислени събирания. Гледаш познати лица, които си виждал и преди и тогава не си искал дори да ги поглеждаш, защото само ти пречеха. А, не ми пречеха на ученето, а за нещо друго. Да вземем за пример господин Амеба. Въпросният ми съученик обичаше биологията и постоянно говореше за своя микроскоп, откъдето получи и прякора си . Няма да назовавам точни имена.
Трябваше да си взема слънчеви очила, защото слънцето забиваше лъчите си, като малки кинжали в очите ми. Завъртя х се на другата страна, така че слънцето да буъде зад гърба ми. Е, получи се, от части.

Неподходящите за случая обувки на Анабел Скот потропваха тихо в ритъма на типичните й бавни крачки. Бе решила да рисува на възможно най-вдъхновяващото място, което знаеше. Не, това определено не беше малката зелена полянка, отредена за пикник. Там често ходеха и стари и млади хора без работа. Било то за да отдъхнат или да се полюбуват на ближния. След време всичко щеше да приключи, а Бела щеше да разбере преди всички и щеше да се натовари с още някой проблем, който не би трябвало да я засяга.
Слънчевите лъчи падаха в очите й , като малки стрелички. От онези, които са се използвали преди хиляди години от индианските племена. Вярно, че русокосата обичаше слънцето и всичко топло, едва ли би си представила да живее в Аляска или в по-влажните части на Вашингтон, но все пак тези лъчи я побъркваха. Бе излязла в най-топлото време на деня и не се гордееше особено с остроумието си. Баща й я бе предупредил, че може да получи слънчев удар или просто да "умре" от жега.
Сините й очи затърсиха свободно място, за да може да се усамоти до колкото изобщо е възможно. В този час нямаше много хора. Изключения правеха няколко влюбени двойки и тъмнокосо момче, което също негодуваше срещу слънцето. Естествено не това привлече вниманието й. Съвсем не ! Беше се загледала в китарата зад гърбът му. Това й напомни за нейната собствена. Не беше свирила от седмици, вероятно вече бе загубила тренинг.
Забърза крачка към непознатия без да знае какво ще му каже. Вероятно щеше да го поздрави и ако все пак той бе като нормалните хора щеше да й отвърне.
- Здравейте. - започна несигурно.

,,Когато ме целуна, устата й беше студена като лед" беше последното изречение, което прочетох преди да доловя леко несигурния глас. Беше определено женски, което ме зарадва за мъничко, но в следващия миг се осъзнах да не върша повече глупости, като хлапашките простотии от преди някоя друга година. Затворих книгата, като набързо сложих малкото цветно календарче там докъдето бях стигнал. Страниците леко тупнаха една в друга. Учудих се как не се вдигна прах, тъй като книжката беше извадена от малък кашон с всякакви дреболии и вехтории ,които бях взел от предишната си квартира. Това беше и последната квартира за мен, понеже сега се надявах да ми е добре в новата къща.
Книгата тупна на тревата до мен, бях напълно разочарован от тази сапунена история, макар че, признавам, малко ми хареса. Брулени хълмове беше известна, а аз още не я бях прочел. Трагедия!
Вдигнах главата си и насочих очите си към лецето на непознатата, която очевидно имаше смелостта да ме заговори. Другите просто зяпаха и аз се насилвах да отида при тях и да кажа нещо, от което имах чувството , че щяха да се разтопят по някое време. Просто чувство, разбира се.
Усмихнах се, а слънцето се противопоставяше на моята усмивка. Точно сега на това слънце му беше нужно един ритник, че да се разкара от небето и да спре да ме затормозява.
Кожата ме болеше. Отново изгаряне.
-Мога ли да Ви помогна, госпожице?-попитах аз, за да не бъда съвсем неучтив . Всъщност едва ли се беше загубила, странно щеше да е. Надявах се да си търси някого с когото да говори, защото така и аз щях да бъда много доволен. Не бях провеждал нормален разговор от дни...И от една нощ, но това ще да бъде друга тема, която не бих развил точно сега.

Лицето на момичето се смръщи от напрежение. Не заговаряше някого до толкова често , за да свикне с чувството. Въпреки това устните й се извиха в лека дружелюбна усмивка Напълно типична за нея. Рядко можеше да се види Анабел да се усмихна широко и искрено, било то заради някоя и друга шега, която бе чула по телевизията или защото се радваше на някого или по-скоро на нещо. Причината за това бе напълно налудничава и безсмислена по свой собствен начин. Всъщност по всички начини би изглеждала глуповата. В действителност тя бе най-големият недостатък на Бела, именно чувството й за недооценен външен вид. Това я съсипваше всеки път щом заговореше някой, било то мъжки или женски индивид. Обикновено бузите й пламваха до такава степен, че лицето й започваше да прилича на домат. Не, не , не, това изобщо не е преувеличено.
Очите й зашариха по лицето му с една единствена цел. Изучаваше емоциите му, естествено нямаше как да не забележи приятното му излъчване. Зеленикаво-сините очи и извитите му устни в една приятна , крива усмивка.
- Не, аз.. Видях, че носите китарата си. - призна накрая. Крехката й ръка се протегна и посочи музикалния инструмент. Замисли се дали не е редно да му съобщи, че тя също свири и ще е повече от доволна ако чуе някоя и друга мелодийка, но се колебаеше. Това, че тъмнокосия не я бе докоснал й подсказваше, че не му се свири или е прекалено уморен.
- Може ли да седна при Вас ? - смотолеви. В крайна сметка бе решила да не му досажда с глупавите си искания, които вероятно щяха да я вдъхновят или отпуснат.

Очите ми минаха по лицето й, точно когато нейните зашариха по моето усмихнато, някак ободрено лице. Погледът й се спря върху очите ми, опитвайки се да види моите емоции, което нямаша особено въображение. Тоест, сега бях просто в настроение и нищо друго. В противен случай тази усмивка надали щеше да бъде там, където сга беше. Надали щях да съм се захванал със сапунена книга, която бях случайно намерил и надали щях въобще да дойда тук, понеже щеше да ми се види прекалено положително и позитевно настроено място, противоречиво с настроението ми. Но да не навлизаме в неизвестното минало.
След въпроса ми , усетих леката руменина върху страните на лицето й, малко над широката усмивка, която беше в отговор на моята.Тя посочи музикалният инструмент, на който се бях облегнал, най - накрая видял как е най-удобно и се наслаждавах на това, че нямаше да седя прегърбен, в седнало положение, след което просто желаен да нямам гръб.Сякаш невиждал китарата си се обърнах към нея, поглеждайки я за секунда. Кимнах в отговор, вече обърнал се към непознатата личност, стояща все още права.
Тъкмо да предложа да седне до мен и тя ме изпревари. Отново чух неуверения глас отначалото и се развеселих още повече. Смелостта й си оставаше същата, а не се наддигаше.Учудих се защо още стои права, трябваше ли позволението ми?
Широката ми усмивка стана още по-голяма, но си поставаше все така искренна.
-Разбира се - казах и кимнах към мястото до мен. - Съжалявам, ще трябва да седнете на тревата.- Един хлапашки глас се обади ,, И се надявам сладкото ви дупе да не ми се сърди". Какъв кретен бях. Е, още съм, само дето си мерех приказките.
Момичето седна. До мен изглеждаше странно млада. Е, не беше странно, беше , но само за мен . Вече в седнало положение, аз извадих китарата си иззад гърба си. Свлякох черния калъф и тъмнокафявото дърво се показа. Струните бяха добре изпънати, добре настроени върху инструмента.
Подадох й музикалния инструмент с надеждата, че ще поиска да го разгледа, впредвид , че първоначално беше изявила желание .
- Да не би и Вие да притежавате китара? - зачудих се аз.

Анабел остана права. Странен навик, който така й не се бе изтрил от главата й. Чакаше позволението на непознатия, за да може безцеремонно да се настани до него без да увърта особено. Колкото й странно да беше, тя в действителност бе човек на действието. Не обичаше да говори кой знае колко, но щом ставаше въпрос за действия нямаше равна. Тук срамежливото й поведение не се месеше.
Протегна ръце, за да поеме тежката дървена китара. Не искаше да кара тъмнокосия да чака, само за да задоволи любопитството й.Всъщност не бе сигурна дали на него му тежи, водеше изводите си по собствените си умения. За крехкото й тяло това бе товар, не огромен, но все пак товар.
След пет минутно оглеждане и докосване се реши. Не очакваше непознатия да дръпне личната си собственост от ръцете й и да избяга, само защото си е позволила да посвири.
- Да, имам. Не съм свирила от седмици. - ухили се. Само като си помислеше за дребните си проблеми, които винаги я спираха да върши това , което обича, се развеселяваше. Това й напомни защо всъщност бе дошла чак до тук. Естествено се бе отклонила от маршрута си както обикновено. Бе тръгнала към близкото езеро, което стоеше самотно в края на парка. Тук обаче атмосферата бе много по-вълнуваща и оживена. Всички, или поне малкото хора, се смееха, говореха и се забавляваха до колкото им бе възможно.
- Не разбрах името Ви. - отбеляза и прокара пръсти по идеално опънатите струни. Тонът бе нисък, но приблизително приятен. Разбира се, мелодията зазвуча няколко мига по-късно. Анабел дори не си направи труда да погледне какво прави. Беше наизустила тази мелодийка, често бе принуждавана да я свири, за да угажда отново и отново на своя старец. Погледа й се бе застоял върху непознатия, очакваше да чуе името му.

Усмихнах се на първия нисък тон, който тя извири и който зазвуча от китарата. И от струните предположих , че ще излезе прах, макар че това просто не беше възможно, защото бях свирил вчера, докато никой не ме беше слушай. И по добре, защото не обичах някой да ме слуш аили да ме гледа в ръцете. За сметка на това аз го правех точно в момента, в който тя започна да свири сякаш позната до болка мелодия, която зазвуча много тихо над малкия марк или по-скоро над малката полянка.
Пръстите й се движеха с лекота, макар да беше казала, че не е свирила от седмици. Въпреки този факт, тя свиреше доста добре, а аз не можех да разбера дали беше сгрешила някой тон или го беше направила идеален, защото не познавах мелодията. Ако не знаех, че не беше свирила от дълго време нямаше и да се усъмня, че свири в група или се занимава...как да го кажа, професионално, въпреки че това ми се виждаше странно. Кой се занимаваше професионално със свирене на китара. А и да влезеш в банда беше трудно.
Първоначално не отговорих и не казах нмищо, след като тя спомена, че не знае името ми. Ние продължавахме да си говорим на Вие. Исках да разбера до колко би продължило то, но най-вероятно щях да се предам на следващото изречение, в което се включваше името ми и имолбата да говорин на 'ти', защото винаги беше по-добре от учтивата форма. Поне тук не беше като в Германия. Там трябваше да си много близък с някого, че да му говориш с неучтива форма.Това не ми харесваше, не бях много по официалностите, но когато бях там се придържах към ...кодекса.
Мелодията спря.
Очите на непознатата бяха в мен, а не в китарата. Моите винаги бяха в китарата, когато свирех.
-Греймарк. Себастиян.- проклет немски кодекс! - Тоест...Ъх, аз съм Себастиян. А Вашето име? - Продължих все пак аз с учтивата форма.

Мелодията спря почти неусетно. Анабел, дори не бе успяла да го осъзнае. Пръстите й все още шареха над струните без да ги докосват. Още един навик, който не напускаше съзнанието. Вече бе започнала да се дразни, имаше прекалено много недостатъци, а това не й се харесваше.
Тъмнокосия смотолеви нещо, което не се разбра. Накрая се представи като Себастиян. Това име й напомняше за Испания и за странните истории на баба й. Да, баба Скот бе доста странна и като по чудо все още бе измежду живите. понякога Бела мислеше, че ще я надживее и се тревожеше, но бе наясно че щеше да го види и да го предотврати до колкото може. Това бе един плюс от странната й и нежелана дарба.
- Испанец ли сте ? - попита объркано. Визията му не пасваше на ниските и мургави испанци. Той бе точната противоположност. Макар и тялото му да бе слабо, мускулите явно си личаха през дрехите, кожата му бе достатъчно бледа, а ръстът му прекалено голям. Испанците бяха ниски, беше почти убедена. - Ъмм... Аз съм Анабел. - измънка и подаде ръката си, както и китарата му. Искрено се надяваше да поеме инструмента преди да стисне ръката й.

Тя подаде и двете си ръце, така че се бях пообъркал малко кое първо да направя. Беше ме попитала дали съм сипанец и усетих любопитните й очи върху себе си и лекото намръщване, като осъзна, че въобще не приличах на испанците. Аз въобще нямах и връзка с тях, но все пак се зачудих откъде ли беше дошло името ми. След малко реших просто да кажа това , което мислех, че ще бъде причината за името ми.
Поех ръката й и в същото време - китарата. Не я прибрах в калъфа, а я оставих отново зад изправения ми гръв, който беше горещ от слънцето. Лъчите се процеждаха през сивата риза, а под нея белият потник, който не се забелязаваше много. Ръкавите на ризата бяха несръчно вдигнати над лакътя, за повече удобство .
- А, не, не съм испанец. Креативност на родителите ми. - усмихнах се отново.
Тя каза името си. То прозвуча толкова прекрасно, оглушаваше направо ушите ми, сякаш запълваше празнината , която мелодията оставаше.
-Красиво име притежавате. - Ето, пак започнах с обичайните ласкателства, с които винаги започвах и естествено завършвах, преди...Е, сещате се. Преди напълно да съм съблазнил поредната, така да се каже. Играех мръсно понякога, но малко се бях поуморил. Напоследък бих убил за сън, поради причината , че съседът ми отправяше своите сънища направо в главата ми, съвсем нахално. А повярвайте ми, съниищата му бяха ужасни. Не от ужас , а просто дори нямаха смисъл. И тровеше моите сънища.- Приляга на нежната Ви същност. - И все пак продължих изпълвайки атмосферата с още една, поредна естствено, усмивка.Широка и искрена. Имах нужда от някое друго запознанство, а сега започвах на старта.

Анабел не обърна внимание на ласкателството му. Повечето хора биха се заинтригували и дори поласкали, но тя не беше всички, нито повечето. Момчето я сваляше безцеремонно по възможно най-деликатния начин, но за Бела си оставаше просто учтивост. Никой не я бе ласкал така, толкова внимателно и красиво. Не бе чувала такива сладки думи от съвсем малка. Докато работеше в близкия до домът й бар получаваше по някоя и друга закачка и дори докосване по тялото й, но тя не харесваше това. Вероятно бе прекалено срамежлива както се доказваше при всяко ново запознанство.
- Благодаря Ви.. Вашето име също е красиво, придава ви мъжественост, макар и испанците да са малко хилави, но Вие нямате нищо общо с тях. - обясни внимателно. Не искаше да го засегне по някакъв начин, заради прекаленото си откровение. Но не смяташе, че има нужда, да обяснява. Себастиян изглеждаше разбран човек. Погледа й се впи в очертаните мускули на ръката му, подаващи се от сивата риза, за да докаже думите си. Крайчетата на устните й отново се извиха в небрежна, закачлива усмивка показвайки редица бели зъби.
Съзнанието й бавно започваше да отбелязва колко сходни всъщност са облеклата им. Небрежните, дънкови, къси панталони и червената риза на каре идеално пасваше с облеклото на тъмнокосия. Анабел обаче бе избрала неподходящи обувки състоящи се от висок ток. Бяха чисти и допълваха тоалета, но нямаше нужда да ги обува след като бе дошла просто да порисува.
Взе найлоновото пликче до себе си и зарови малката си ръка в него. Миг по-късно извади скицник и молив. Тя бе от малкото хора, които можеха да предадат на обекта абсолютно всички ефекти , от които се състоеше само с един единствен молив. Повечето художници използваха най-малко три вида, но тя умееше това само с един единствен.
- Може ли да Ви нарисувам ? Днес всичко е прекалено еднообразно. - обясни и приближи писеца на молива до твърдата хартия. Напоследък наистина не можеше да скицира нищо ново. Бе запаметила почти всеки обект в околността и очакваше да се промени с нещо, за да го скицира отново, но не ! Всичко си седеше все същото.

Бях обърнал главата си напред, зяпайки една двойка, но всъщмост слушах това което ми казваше Анабел. Сведох поглед към книгата пред себе си. Бела въобще не се впечатли от моя малък комплимент, едно малко ласкателство, за което не я съдех. Предположих , че просто не е този тип. Че я свалях, ня бях абсолютно сигурен, понеже не ми се мислеше какво да правя, а само го правех. А от всичко отва извличах учтивостта.
Бела обясни, че испанците са хилави, от което се разсмях леко.Испанците наистина бяха много странни. И мургави. А аз доколкото знаех кожата ми беше доста бяла. И ето защо ме болеше толкова от изграряния...
Бела бръкна в едно найлоново пликче, огледа се малко преди това, и измъкна скицник и молив. Огледах поляната за пикник , за да предполобжа какво може би щеше да рисува.
Честно казано художниците бяха изключително интересни хора за мен. В смисъл , че имаха друг ъгъл на виждане, за да могат да нарисуват всичко, което виждат и повечето художници , които познавах не харесваха рисунката си отначало, а другите около него или нея я харесваха и направо се влюбваха. Но естествено съответния майстор я поправяше с дни и дни... Друго качество на художниците - повечето обичаха да говорят и се разполваха на тема изкуство. Докато Анабел не говореше топлкова. Друго доказателство, че беше от друг тип. По... интересен, предположих.
В Германия бях срещнал един художник, с около двадесет години по-голям от мен, но май бяхме на един ум. Той не спираше да говори за изкуството си, но проявяваше скромност, като не говореше за своето изкуство . По време на обяд аз стоях , ядох и слушах, а сутринта, още като ме видеше започваше с някой от великите художници. За да поясня, аз бях на квартира при него. И често се събуждах от някоя ругатня, заради разсипана боя. И викове, естествено, на чистачката, че как щяла да го мие сега. Предполагах, както и преди.
Бела попита дали може да ме нарисува.
Извих гръб и с учудване се оърнах към нея. След това отново се игърбих леко за повече удобство , сведох главата си и закъсах ,нещастно попадналата, тревичка пред ръцете ми.
-Аз...Ъм...- Тя каза, че всичко било еднообразно. Аз ли бях разнообразието ? - Ами не знам, госпожице...Анабел- поправих се накрая.Обърнах погледа си към нея и реших, че няма да е зле да угодя на някой друг, а не на себе си. - Ъм...Добре - сконих накрая.

Анабел не се поколеба нито за миг. Не изчака втора покана, за да може да получи исканото. Често й се случваше да бъде отхвърляна от хора, на които не им се стоеше на едно място в продължение на тридесет минути. Да, само толкова биха й стигнали, за да скицира някого. Подробностите щяха да бъдат оправени след това. Анабел не беше човека, който ще те накара да стоиш неподвижно в продължение на часове без дори да се заинтригува дали си се схванал или не.
Бе забелязала, че Себастиян е човек на удобството и няма да му е никак удобно да стои дълго време под слънчевите лъчи, за да прави услуги на напълно непозната. Затова момичето побърза и допря молива до хартията по-настоятелно. Предметът за изобразяване зашари по листа с огромна скорост. От време на време момичето вдигаше поглед, за да може да огледа тъмнокосия по-обстойно. Искаше да запамети всяка една извивка на лицето му, струваше й се много интересно под слънчева светлина.
- Разкажете ми за себе си, Себастиян.. - подкани го преждевременно. Нямаше намерение да мълчи толкова дълго. Щеше да е налудничаво. Освен това вероятно младежът щеше да полудее от скука.
Анабел си спомни първата несполучлива картина, която бе нарисувала. Не си спомняше точния ден, но я бе виждала. Баща й я бе запазил в малко пликче, от онези, в които се държат важните документи. Картинката бе малка, надраскана с пастели и маркери. Не се разбираше какво се е опитала да изобрази, но баща й я смяташе за великолепна, за истинско произведение на изкуството. Винаги се бе държал с нея като с Леонардо Давинчи. Сякаш бе най-великата художничка, която е виждал. Подкрепяше я въпреки, че Бела реши да се занимава с медицина, въпреки странната й фобия от кръв.

Забелязах , че бързо започна да рисува, като отвреме на време вдигаше главата си , за да ме види отново и за да изобрази видяно. Беше ми определено малко странно, че някаой ме рисува. Мен. И продължаваше да бъе странно. Надявах се да беше добра художничка, понеже и без това не харесвах мнго отражението си в огледалото, може би на рисунката, на картината, щеше да съм излязъл по-добре.
Бях изпънал гръб, седнал по турски и всъщност не гледах към нея. Бях останал в същата поза, в каквато бях отначало.
Усетих лекия порив на вятъра, който сякаш ободри мислите ми и разхлади горешия ми гръб, който продължаваше да се пече на неуморимото слънце. Силно се надявах вятъра да донесе облаци и те да покрият огнената топка. Не знам какво щеше да донесе, но знам какво отнесе.
Шапката, която стоеше на главата ми излятя назад, понеже неусетно вятърът се беше увеличил и развил по-голяма скорост. Погледнах към Анабел,която не забеляза това, погълнната от рисунката и бързо станах. Шапката ми беше много наблизо, така че я взех рязко и точно когато Бела вдигна главата си ,за да види нещо , аз бях седнал , в същата позиция и се обърнах към нея, леко усмихвайки се, надявайки да не е забелязала всичко това.Вътре в главата ми изглеждаше малко смешно.
Тя поиска да разкажа за себе си. Какво можех да кажа за себе си...?!
- Ами роден съм в Сидни, Австралия.На 16 избягах от родителите си - трябваше ли да го казвам?!- и ходдех от град на град. Не си мисли,че не съм образован. авърших гимназия, както и университет. Е университета го прекъснах.На 18 ме приеха в Германия с журналистика и фотография. На 19 учих във Франция. Учих само две години, но получих диплома от някакъв изпит. С дипломата мога да работя. На 20 съм,не го споменах.Обичам сънищата. -завърших накрая, без специално да казвам какъв съм. предположих, че това трябва да е огромна тайна, не бях казвал на никого. Веднъж само. Влязох в съня на един човек и междувременно моя образ също беше там. На следващия ден човекът ме видя и се изплаши.-Ами Вие?-Не бях пределно сигурен дали можех да попитам, в предвид , че тя рисуваше и не знаех дали можеше и да говори междувременно.

Анабел бе видимо заинтригувана от кратката биография, която тъмнокосия предаде бавно и внимателно, вероятно, за да е сигурен, че все пак момичето ще разбере всичко казано. Вярно, че често се разсейваше и не слушаше това, което й се говори, но младежът й бе интересен. Имаше странно усещане за него, но не виждаше нищо съмнително в бъдещето му. Очевидно бе просто обикновен човек, което я накара да се чувства напълно спокойна. Беше се уморила от свръхестественото. Искаше да се почувства обикновена макар й да не бе точно такава. Този факт обаче се пренебрегваше прекалено лесно .
Русокосата се загледа в очертанията на устните му. Не беше сигурна, че ще успее да ги изобрази съвсем точно, извити под такъв интересен ъгъл. Не мислеше дълго, моливът отново зашари по хартията, този път по-бавно и преценяващо. Внимаваше прекалено много за една обикновена рисунка, което мигновено нагъна идеално правите черти на лицето й. Беше погълната от мислите си за непознатия, докато не чу въпроса му. Не беше съвсем разсеяна.
- Родена съм тук, в Джаксънвил. На тринадесет изгубих майка си. - започна тихо. Гласа й бе толкова тих, снижен до минимум, дори бе плашещо. - на деветнадесет съм, уча за лекар в местната болница. Стажант съм. За жалост не съм напускала града, завиждам ти . - призна шеговито. Искаше да пътува, но успяваше да отскочи до някоя и друга държава само в сънищата си. тази незначителна мисъл й напомни за странното обяснение на Себастиян. Обича сънищата. какво можеше да означава това ?
- Разкажи ми за любимия си сън. - продължи все така подканващо. Обичаше да слуша особено докато рисува. До известна степен я разсейваше от черно-белите изображения. Освен това вече бе почти готова с лицето му, можеше да му каже да се намести както му е удобно и все пак си премълча, за да чуе сънят му , ако все пак бе решил да сподели.

След като спрях да разказвам за краткото си минало, състоящо се от бягста и сънища, най-често превърнати в кошмари, и малко, много малко скука. Наистина по цял ден правех нещо, по цяла нощ също. Колкото и скучно да изглежда, това да гледаш нечии сънища и да ги поправяш, ако има нещо банално в цялата история. Накрая завършваш как съответния човек пада някъде, създаваш му адреналин и го казар да се събуди преди да е паднал. Защото в противен слушай можеше да умре в съня си. А аз не убивах.
Слушах какво разказа Анабел. Жалко, че не беше ходила никаде навън, винаги беше по-добре да си в нова среда, напълно непозната за теб и като мен да говориш развалено езика на държавата. И все пак се оправях някои пъти, все някой знаеше английски, немски и си намирах стая в някой евтин мотел.Добре, че не отидох в източните страни. Пък и бяха на много далече.
-Съжалявам за майка ти.- казах след като тя завърши и своето разказче за миналото си. ,,Бих искал да можех да ти я върна, за да я видиш отново, поне за кратко, защото мога. Но ти не знаеш " мисълта изпълни мислите ми и сега ме връхлетя желание да кажа на някого, че аз не съм това, което съм. Тоест не бях точно човек...
Тя продължи да рисува, следвана от леката пауза между това, което казах и това, което тя попита . Всъщност попита кой е любимит ми сън. Лош въпрос в ситуация като моята. Мой или чужд, който харесвам.
-Ами трудно е да се определи. Аз... Имам много...любими...сънища -отговорих като спирах на почти всяка дума.- Харесвам един от детството си, който беше много странен и объркан. За жалост не го помня много добре, но помня,че го харесвам. - засмях се искрено, - Бях на една река - започнах аз - Мисля, че беше нбещо като поточе и всезапно се появи още един като мен. Мисля, че бяхме на по 8 години. Този, който беше като мен, ми беше брат и аз го знаех. Но аз попринцип нямах брат - смях - Ъм...след това ме бутна в поточето и поточето стана река. Изведнъж се пренесох на някаква поляна, на коятн оне помня какво видях, но това нещо ми се зъбеше, а зъбите му бяха...странни. Все едно от енези фентъзита е излязъл вампир - върколак. Тогава четях катива митологии с фентъзи образи - отново смях - И тогава пък се озовах още някъде и така няколко пъти. Може би съня изразява това, че обичах да пътувам. Ами твоите сънища? Предполгам , че са по подредени.

Русокосата кимна леко в знак на благодарност. Не обичаше да я съжаляват, чувстваше се по-слаба отколкото всъщност е, но Себастиян го бе казал с добри намерения или поне тя така се надяваше. Имаше хиляди спомени как всеки й казва, че съжалява, а те дори не бяха виновни. В училището я сочеха с пръст й говореха зад гърбът й какво ли не. Съжаляваха я до толкова, че накрая успяха да развалят психиката й напълно. Бяха я съсипали по всевъзможни психически начини.
Заслуша се в странният, но интересен сън на младежа, който всъщност бе по-възрастен от нея. Изглеждаше странно самото действие, цялото местене и изчезване от пространството. Вероятно всичко е било знак, че все пак ще започне да пътува из цял свят. Той бе странният пътешественик, който вероятно нямаше да забрави. Едва ли би забравила някой, който й е направил впечатление. Имаше невероятна памет.
Листът хартия бавно, но сигурно започна да се запълва. Лицето и самото тяло на Себастиян постепенно започнаха да се очертават в идеални линии. Анабел не откъсваше поглед от рисунката. Вече дори не й се налагаше да о гледа. Бе почти готова, интересно колко бързо стана, вдъхновението я бе покорило напълно. Бе доволна от направеното. Най-вече от точно изобразената усмивка, именно тя бе най-интересна в лицето му.
- Интересен сън. Вероятно е било предсказание, а не факт. - обясни , но изобщо не прозвуча свързано. Засмя се. Едва ли можеше да изкоментира нещо по-съдържателно за забавният му сън. Надяваше се, че все пак е завършил добре.
- Моите сънища ? - промълви объркано след като чу въпросът му. Лицето й отново се смръщи в ясна емоция на объркване. Не бе сънувала от толкова време. Или по-скоро не помнеше. Събудеше ли се и всичко бе една черна дупка.. - Аз не сънувам, или поне не помня. - измърмори . Незнайно защо този факт я смути, бузите й отново пламнаха. Вярно бе, че когато помнеше сънищата си всичко бе твърде реално, сякаш имаше видения. В действителност бе така.

Може би знаех какво е да не сънуваш, а ако да, забравяш.
Преди много време въпросният художник, който бях споменал при време, когато спеше и сънуваше, после нищо не помнеше. И аз като добър...познат реших , че може би можех да помогна. Както и си мислех, не успях много, но поне като се събудеше помнеше отделните образи и части от случките и нещата, които беше видял в своя сън. Аз от друга страна често го следях и правех образите много прости, без почти никакъв фон, освен някакъв цвят. Горкият художник се отказа накраяй, но аз бях доволен, че дори и с това, което бях, аз можех да помагам. А не да върша глупостите, които попринцип вършех.
Любопитството ми странно нарасна и поисках в себе си да видя какво беше нарисувала. Не можеше да надделее над мен. Почти нищо не можеше . Казвам почти, защото дори и аз не знаех кое можеше да ме обземе и над кое имах пълен контрол, беше само мое...чувство.
Тя вече не гледаше към мен, за да нарисува своята картина, в която бях аз.
Всеки си имаше своята дарба и колкото и разпространено, някакси според мен, да беше рисуването , то си оставаше една от най-хубавите дарби. Докато пеенето...Е, ами вече сякаш всеки можеше да пее. А относно моята дарба. Не знам. Моята дарба е клишето, за което споменах. Е, пеене - не толкова, но свиренето на музикалн инструмент. Не можех да го нарека точно дарба, а и аз не си харесвах моята, тази работа с пеенето не ми беше по вкуса. Бих се радвал на нещо друго, малко по интересно, което не включваше това, че можех да разговарям с мъртвите. Макар някои от тях да бях много симпатични, а на други да им трябваше малко козметична и хирургическа намеса. Или да не включваше това, че можех да излекувам всичко и мен не ме болеше, толкова колкото другите . Но като се замисля и третата ми сила не беше за изпускане. Тя ми беше нещо като в резерва,когато бях в лошото си настроение. С нея можех просто...да накарам всеки да ми каже нещичко,което желаех. Но беше някакси лоша дарба, сила.
Изведнъж се завърнах на нормалния свят. Бях странно отнесен от дарбите си, които очевидно бяха породили тема за размисъл.
-Знаеш ли причината за това? - попитах аз.
Отново в мен се породи, някак възкръсна, желанието да кажа, че може да се оправи, зьащото аз бях на 'ти' с всички сънища. Те бяха по моята част. Но как да изречеш такова нещо, при положение, че няма да ти повярват?

Въпросът бе интересен и още по-интересното бе, че Анабел знае отговора или поне частично. До известна степен това я дразнеше прекалено много , за да разкаже на всеки. Обикновено се опитваше да предупреди за нещастие, но всеки и се присмиваше, а след като казаното от нея се сбъднеше я намираха за вещица и страняха от нея. Тя и без това нямаше кой знае какви познати и приятели, но дори и те не искаха да чуват за предсказания. Даже и баща й, който вярваше на думите й до известна степен. Още от нещастието с майката на Анабел.
- Мисля, че знам. Вероятно някаква защита на съзнанието ми. От както мама умря я сънувах постоянно, докато накрая не изгубих образа й напълно. - опита се да извлече максималната истина от факта. Да, понякога прекалената й искреност водеше до повече и повече проблеми. Толкова лесно можеха да я смачкат психически, само с няколко по-груби изречения. Странен бе й фактът, че Бела не се бе превърнала в една безчувствена кучка, като повечето тийнейджъри загубили родителите си. Вероятно всичко се дължеше на доброто възпитание, което баща й и бе дал макар й трудно.
Спомни си за най-неудобния разговор, който бяха провели преди око три години, когато Бела заведе приятелят си на вечеря. Баща й и бе чел лекции за предпазните мерки толкова дълго. С всяка изминала минута ставаше все по-неудобно и за двама им. Въпреки, че бе негов дълг да я подготви в училището й бяха раздавали какви ли не брошурки още от шести клас. Тя знаеше абсолютно всичко, но бе изслушала речта напълно смело със зачервени бузи. Лицето на баща й не бе по-различно.
Още няколко перфектни линийки и рисунката бе напълно завършена. Русокосата я отдалечи, за да види по-хубаво творението си без да изпуска малките подробности като тялото.. Не можеше да отрече, че това бе най-лесната част. Сините й очи блеснаха на слънчевата светлина миг преди да се впият развълнувано в младежа. Усмихна се леко и подаде скицника си в очакване на нещо лошо. Песимистичното й мислене никога не почиваше. Очакваше да намери някакъв недостатък в рисунката й, и да се намръщи.
- Е ? Харесва ли ти ? - попита развълнувано.

Колко странно...Защита. Това не го бях чувал, но определено знаех какво е да изгубиш образа на някого, когото си искал да виждаш постоянно. И тогава съзнанието ти натрупва свои черти върху съответния образ и го променя коренно, докато съвсем не се изгуби в нещо като мъгла и не можеше да си представиш дори и лицето. После имаш нужда да видиш снимка или портрет или нещо, което да ти напомни за лицето на човекът. Познато, твърде познато.Само с малката разлика, че аз нямах снимката, от която се нуждаех толкова много, но защо ли пък ми беше да си спомням лицата на хората, които дори не ме искаха. Макар да беше само временно, някакво странно настроение от тяхна страна, което ми повлия много.Наистина много. Но пък така се научих да мога да се справям. Не като някои разглезени момчета, да , все още момчета.Били са винаги у дома, докато аз не съм бил. Но не ми липсваше.Въобще дори.А може би просто странях от този малък, но любопитен факт и не исках да го изричам нито на глас, нито да го помисля, че е истина.Просто си стоеше в себеотрицание.
Тя ми подаде скицника си.
Вдигнах изумено вежди нагоре. Толкова високо. Аз наистина...Ами беше... Наистина ли трявбаше да описвам?! Погледнах Анабел после скицника. Върху него беше лицето ми, тялото ми, с всеки извивки, които тя бе доловила и всички черти на лицето ми. Усмивката си беше там. Както и намоето, истинското мое, лице в момента.
Отново обърнах главата си към бела и оправих ,падналата си напред, шапка.Не бях забелязал но от няколко минути си говорехме на 'ти'.
-Невероятно е. Дори не знам как въобще можеш да рисуваш. Просто...Кхъм, май нямам думи. -усмихнах се широко и подадох скицника, хвърляйки последен поглед на рисунката - Странно е как някой има такава дарба, стои до мен, а аз до него или в случая нея , не мога да направя и една права линия -засмях се леко и вдигнах очи към нейните, които отново както преди малко, пресветнаха на слънцето.

Момичето се развълнува, ори прекалено. Усмивката и отново и отново се разшири, показвайки странният й, но добродушен характер. Радваше се и на най-малкото, а това, че Себастиян бе харесал рисунката я трогна до толкова много, че едва не се разтанцува. Разбира се нямаше да го направи, това щеше да й струва още няколко присмивания.
- Себастиян, кой ? - попита след като вече несъзнателно бе надраскала името му с четлив почерк. Дори се бе подписала, за да е сигурна че произведението ще си остане нейно завинаги и никой няма да й го открадне. Е, това вече нямаше как да стане. Вече не бе в детската градина или на училище. Там често си преписваха нейните рисунки. Това детинско поведение я караше да вика като побъркана истеричка и дори да плаче на учителката и да твърди, че това е нейната рисунка. "Анабел Скот, не е хубаво да лъжеш , ноти да завиждаш ! Седни си на мястото и помисли добре. " казваше учителката й. Строгият, но напевен тон още звучеше в ушите й.
Разклати леко глава и се загледа към млада двойка, която безцеремонно показваше любовта си на публично място по-възможно най-непочтения начин. Не, всъщност имаше и по-лош начини за това, но той бе малко невъзможен за тази крехка дървена масичка.

Усетих как се зарадва от това, което казах. Истинскаста усмивка на лицетоми, което сякаш не си отиваше от там и беше дошла ое в началото, си остана , за да показва, че е искрена.Дали защото се случваше рядко да се усмихвам или защото сега определено имаше повод, се чувствах много добре. Направо ми изглеждаше зловещо, колкото и странно да звучеше. А до това, че попринцип не се усмихвах толкова... Ами просто природа. Лудата ми леля беше казала, че не трябва да се усмихвам на непознати, нито да ги гледам в очите, защото това означавало, че съм искал да ги заговоря.За какво ми е?! Половината от улицата бяха някакви тъжни физиономии, сякаш мимовете бяха излезли на показ, след като само децата забавляваха добре. И тези тъжни мимове винаги ходеха с главата надолу , следяха, може би, пътя, да не се изгубят, защото ако това стане ще се чувстват ужасно и може би ще вгорчат живота или поне настроението и деня на някой от работата си или натам където отиват. Други , които се мислеха за властелина на своето време , ходеха с изправен гръб, вдигнали високо глава. Но със същата намусена физиономия, която те кара и ти да придобиеш такава. Ама че хора. Усмихваха се единствено, за да покажат любезност.
-Греймарк. - казах, след като бях забелязал, че беше написала името ми и ме беше попитала за фамилията.Хубаво беше да съм с новата фамилия на баща ми, който беше решил , че ' Верлак ' и доста странна и някакси непозната фамилия.
Проследих погледа на Анабел, който отведе очите ми до една двойка, седнала на дървена масичка. Тоест на пейката до одървената маса. Странно е как хората не уважават ...погледа на другите. Не мисля, че някой би искал да гледа как показваха своята мнима , сякаш, любов, показваха просто , че могат да се целуват. Кой знае, може и аз да съм го правил. Не съм обръщал внимание, както тези тук не обръщат никакво.
Засмях се леко, като се обърнах към Бела.
-Явно са нови в нещата, не знаят къде му е мястото. - казах след кратката пауза.