Париж,Франция 1878

Заглавие: Париж,Франция 1878 Пет Авг 12, 2011 2:43 pm

Шанз-Елизе

Париж,Франция 1878 469px-Champs-%C3%89lys%C3%A9es

Беше такъв прекрасен ден в Париж,градът на влюбените.Бях облякла една тъмно лилава рокля с черна дантела по краищата и бях вдигнала косата си с една малка и сладка шапчица в същият цвят като роклята.Толкова много влюбени сърца вървяха около мен,а моето бе пълно с мъка,по изгубената ми любов.Очите ми гледаха на долу докато бавно вървях по Шанз-Елизе.Не исках никой да вижда тъгата ми,не исках да виждам пълните им с жал лица,не исках съчувствие,а само тишина.Наближих Триумфалната арка и се спрях на едно място и погледнах нагоре за да видя това... творение на човека,показващо глупостта му и безсърдечието му.Но най-вече жаждата му за величие.На близо чух как една жена обяснява на няколко хора за паметника.
-Издигната през 1806-1808 г. в чест на победата на Наполеон през 1805 г.
Колоните и са от бял и розов мрамор с берелефи, възпроизвеждащи победите
на императора. В момента на върха и се намира статуята на Мира. В
арката се намира музей. В подножието й се намира гробът на незнайния
войн, изграден след края на Първата световна война.
Усмихнах се,но нещо ме накара да замръзна,нещо бе уловило погледът ми и докато се осъзная вече се бях обърнала към едно красиво цвете.Тя бе прекрасна и омайваща,а аз само седях и я гледах възхитена от красотата й.

Денят бе прекрасен. слънцето се извисяваше над градът с такова обожание към хората, които не заслужаваха нищо от това. Усещаше се лек задушлив ветрец от Юг. Аромата на розови листенца е бе понесъл във въздуха , всеки можеше да го долови, дори и обикновен човек.
Тъмнокосата Съдба вървеше бавно по улиците. Крайчетата на черната й рокля се развяваха едва доловимо. Ниските й токчета потропваха в ритмични и дори грациозни стъпки. Косата й бе пусната свободни, разпиляна по привидно крехките й рамене.
Сините й очи зашариха наоколо в търсене на нещо. Искаше да я види отново, видението не бе прекалено реално, но тя бе търпелива. Бе чакала толкова време и знаеше, че има достатъчно време.
Вниманието й неусетно бе привлечено от втренчен поглед. Любопитно огледа младата дама и с неохота осъзна, че това е Тя. Устните й се извиха в лека, самодоволна усмивка. Неусетно забърза крачка, за да достигне до непознатата по-бързо.
- Накарахте ме да Ви чакам . - промълви. Гласът й бе нежен, кадифен.

Очите й,усмивката й,грациозните й движения.Всичко в нея бе така красиво и изискано,това е истинска богиня.А гласът й,това нежно кадифе сякаш галеше душата ми.
-Вечността е виновна...-промълвих с моя напълно доловим испански акцент.-Но и цяла вечност бих чакала ако се наложи дори и да имам само един миг в компанията ви.И ако се наложи да се разделим,отново бих чакала цяла вечност ако се налага да ви срещна отново.
Приближих се към нея и очите ни се срещнаха.Усещах как тя контролира съдбата ми а аз най-спокойно й я давам.
-Но не бих издържала и минута далеч,а веднага бих тръгнала да ви търся....
Не знаех името й а й говорех като влюбена,имах чувството,че съм влюбена в тази млада девойка,която не бе човек и съм сигурна,че е видяла толкова колкото и мен от този свят и те първа ще виждаме.
-Прекрасна,позволете ми да се представя.Името ми е Мина Карш...
Не можех да продължа,усмивката й ме остави без думи,само направих опит да си поема спокойно въздух и се усмихнах.

Катрин пое едната й ръка и бавно се приведе. Устните й докоснаха кожата на момичето със същата нежност, с която й говореше. Обикновено това значеше опасност, но сега бе различно. Синеоката бе чакала толкова дълго това прекрасно чудо на природата. Нейното собствено чудо !
Спомни си деня , в който я видя. Бе пресякла бъдещето й толкова внимателно, сякаш бе нещо естествено. В действителност бе нещо естествено и напълно прекрасно по всички възможни начини.
- Мислех, че никога няма да се появите, Мина. - обясни и протегна своята ръка, в очакване. Не чакаше нищо особено, само един малък жест, който ще подскаже на всички, че вечността е пред тях. Очакваше тъмнооката да преплете пръсти с нейните, или поне да поеме ръката й.
- Аз съм Катрин.. Катрин Доминик. - представи се без да откъсва поглед от този на Мина.
чувствата в буквален смисъл бушуваха в нея. Не можеше да го нарече любов от прв поглед, беше по-силно, по-истинско.

Поех ръката й и преплетох пръстите ни,чувствах се толкова спокойна и обичана.
-Катрин....-прошепнах и се усмихнах.-Най-накрая знам името на моята богиня.
Не издържах,внимателно и нежно плъзнах пръстите на другата си ръка по меката й и перфектна кожа,внимателно направих още едно движение и повдигнах брадичката й за да целуна устните й с нежността и лекотата на перце,което свободно пада,необезпокоявано от вятърът.
-Простете ми.-прошепнах.-Но бе трудно да забраня на сърцето си,когато и умът ми го искаше и огъваше с всички сили оковите на благоприличието.
Дори и тя да ме отблъсне се радвам,че го направих.Но се съмнявам,че тя ще го направи,съмнявам се че ще ми обърне гръб.Усмихнах й се нежно и с много любов и отново целунах нежните й устни,който възпламениха душата ми и отново ми показаха,че на този свят има нещо заради което си струва да продължа на пред.По-скоро някой...и това бе тя.
-Кое е истинското име на моята богиня?-прошепнах с изгаряща душата съблазнителност.

Катрин неусетно потръпна, вдъхновена от действията й. Толкова приятно усещане. Меките й сладостни устни върху нейните собствени, слети завинаги в една смразяваща околните целувка. Всички неодобрителни погледи бяха втренчени в тях, но създанията сякаш не разбираха, не се интересуваха. Те бяха по-висши от всички тези глуповати простосмъртни. Можеха да ги убият толкова лесно, само за секунди.
Синеоката нежно плъзна ръката си по лицето на Мина. Отвръщаше на ласките й също толкова отзивчиво, колкото се очакваше. Все още не можеше да проумее колко лесно бе спечелила момичето, само с един единствен поглед. Всички бяха прави за любовта между "Богините" . Ставаше неусетно, макар й двете да се бяха очаквали с нетърпение.
- Не се тревожете, Мина. Ще имате каквото пожелаете , дори и повече. - увери я нежно. Очите й зашариха по тялото й с такава радост и обожание. Едва ли щяха да забележат ако градът случайно пламнеше. Бяха потънали в свой собствен транс.
- Адирея, любима. Името ми е Адирея. - изгука тихо.

-Адирея...тази която плете съдбата на всички и всичко....-усмихнах се и хванах нежно ръката с която тя галеше лицето ми и се извърнах съвсем леко за да целуна дланта й.
-Аз съм Терпсихора.-прошепнах и се усмихнах закачливо.-От сега нататък всеки един мой танц е посветен на теб,любима моя.
Разбрах,че сме привлекли погледите на доста хора,но повечето от тях ни се радваха.Дори не се и учудвам,все пак сме във Франция,но дори и тук любов като нашата още не бе приета от тези който уж са отворени към новото.
-Цвете мое,били искала да ме придружиш на бала с маски който ще се проведе довечера в Лувърът.Ще има изложба и всички ще се съберат да се насладят на изкуството.Бих искала да те заведа,за да им покажа какво всъщност е истинска красота.Те ще имат честа да получат частица от моята доброта с този мой жест,защото не искам никой друг да те гледа.Знам,че съм егоистка,но ако някой друг те пожелае ще разбере колко жестока мога да съм щом разпали огънят на ревността ми.
Целунах ръката й докато я гледах в очите.Обич по-силна от мен,обич по-силна от който и да е бог.Сякаш Купидон е ме е прострелял с всичките си стрели.

Анимозата бе очарована и напълно вдъхновена към добро. Точнов този момент едва ли би направила нещо лошо със съдбата на непознат, чиито нещастия ще гледа с удоволствие. Все още бе запленена от чувството на изненада. Самото й тяло трепваше от удоволствие само при допира на все още непознатата й любов.
Синеоката закрачи бавно обмисляйки идеята за маскения бал. Не харесваше тези събирания, но абсолютно винаги участваше в тях. Бе уважавана дама, уж от богато семейство. Всъщност не бе точно такава, просто си измисляше и те й вярваха. Виждаха скъпите й дрехи по първа мода, връзваха се на всяка една нейна дума.
- Не се тревожете, Терпсихора, няма да ви го причиня, дори след хиляди години. Вие преплитате съдбата ми за дълго, не се съмнявайте в това. Аз знам най-добре. - усмихна се и внимателно притвори едното си око съвсем за кратко , отново впи поглед в тъмнокосата. - Мисля, че Вие ще ме засенчите ако все пак отидем двете. По-красива сте от всяко друго създание. И вече сте моя. - обясни напълно сигурна в думите си. Бе повече от доволна, че я намери. Наистина бе решила, че никога няма да се появи. Това я измъчваше всеки път.

Усмихнах се и се приближих към нея за да хвана ръката й и да я поведа надолу по оживеният булевард към едно скромно,но така красиво и спокойно кафене близо до известната Айфелова кула на Париж.
-Така е...вече съм ваша,но не съм сигурна как ще реаргирате когато разберете същността ми. Колко инатлива мога да бъда,а също и твърдоглава.А да не говорим колко ревнива...а и наранена все още.
Точно така,дори и тя да бе върнала усмивката на лицето ми все още изпитвах мъка по онзи човек...Вече се връщам към старото си аз.Не казах името му,няма да мога да го кажа защото ме боли дори само да си го помисля.Но най-ужасното е че не мога да забравя случилото се и да продължа напред.А така искам и се надявам Катрин да ми помогне с това изпитание на силата ми.
-Любима моя,обич моя,има огромна тъга в сърцето ми.Не мога да скрия това от Вас.Ще мине време докато го излекувам раните и се надявам,че ще ми помогнете.
Погледнах я и се усмихнах тъжно.
-Знам,че е неприятно да се опиташ да върнеш към живот издъхнало сърце,но ти го направи днес с появата си.Успя да го накараш да затупти така както не е туптяло никога.

Катрин се усмихна толкова леко и невинно. Сякаш бе дете, което бе сторило беля и чисто и просто с оправдаваше с невинна и миловидна усмивка. Рядко използваше това си оръжие. Обикновено дори не се усмихваше, но усещането, че ще срещне тази сродна душа я бе разведрило до толкова, че едва не се бе разтанцувала. Едва ли на някой щеше да му направи впечатление, но тя се сдържаше търпеливо . търпението й щеше да продължи докато е нужно. Знаеше много добре за мъката в сърцето на Мина, това не я притесняваше. Можеше да помогне без "магия". Само и единствено с присъствието си. Беше го видяла. Щяха да са заедно, щастливи. Адирея щеше да я научи да бъде по-раздразнителна, да господства над всичко и всички, дори над Боговете.
- Не се тревожете, госпожице. Аз ще Ви помогна, знам го. Ще Ви мине неусетно, имаме цяла вечност. - гласа й се извиси с един тон, прозвуча като медна камбанка, толкова звънък и приятен, убедителен. Щеше да помогне напълно търпеливо, дори не бе очаквала такова добро посрещане, но всичко се бе обърнало към добро...
- Всичко ще се оправи, Мина. Ще бъдете щастлива, отново. Заедно с мен. - поясни и леко се извъртя, за да докосне устни с нейните съвсем за кратко.

Усмихнах се и кимнах.
-Вече знам това.
Двете стигнахме в кафенето и седнахме на една масичка близо една до друга.Усещах парфюмът й,толкова нежен и омайващ.Сервитьорът дойде и взе поръчката ни той направи един таен знак и аз кимнах.След няколко минути той донесе поръчката ни и аз бързо отпих от сокът ми с вкус на портокали и мандарини.
-Къде си родена?-попитах я като смених формата на общуване от "Вие" на "Ти" и й се усмихнах.-Аз съм родена в Испания,в едно отдавна забравено градче....
Домът ми,толкова отдавна не се бях сещала за него,може би защото домът е там където е сърцето,а моето сърце загуби поредното си убежище не отдавна.Погледнах Катрин и се усмихнах благодарно,защото тя приюти сърцето ми и го стопли.

Седнаха в кафето. Мястото бе средно по размер, с много цветя и огромна табела с френски надпис. Кафетата о това време бяха в повече, но хората които ги държаха бяха доста заможни. Това напомняше на Катрин за "баща" й . Всъщност той бе един обикновен заможен човек, който бе успяла а убеди в нещо глупаво, именно във факта, че му е дъщеря. Беше странно колко лесно можеше да подведе хората.
Катрин поръча топло кафе и малко кроасани, за да хапнат макар й да не изпитваха особено голяма нужда. И въпреки това тъмнокосата си взе на драго сърце. Обичаше сладкият им вкус.
- Не мисля, че съм била родена. Нямам спомени за детството си. Вероятно просто не съм го изживяла, но бях в една стая с другите ми сестри. Виждахме всичко и всички и не ни беше трудно да контролираме съдбата, живота и смъртта им. Сякаш ни беше талант. - ухили се и бавно отпи от кафето. Въздъхна доволно когато усети топлата течност да прогаря гърлото й, сгрявайки цялото й тяло.
- Испанка ? Забелязах акцента, но реших, че е театър. - засмя се тихо и целуна ръката й.

Засмях се и отхапах от един кроасан,толкова мек и омаен.Сладката миризма са масло и леко хрупкавата повърхност си играеха с вкусовите ми сетива.
-Да,родена съм в Испания,но мисля,че не съм точно испанка,а само съм родена там.Имам сестри,но те са само духовни и не ги познавам всичките.Сигурна съм,че знаеш за миналото ми...
Казах и въздъхнах.Исках да забравя за тъжните спомени и да се отпусна.
-Сигурно е невероятно да виждаш бъдещето....нещо интересно ще се случили?Надявам се да няма повече воини...
Прошепнах и се усмихнах,последната война бях на фронта като лекар,беше ужасно,но поне успях да спася няколко живота,повече от очакваното.

Катрин направи лека гримаса. Имитираше факта, че е разочарована макар й да бликаше от щастие. Факт бе, че тя обожаваше войните и хилядите жертви, но можеше да се задоволява с някоя и друга катастрофа или нечие убийство. Обожаваше да хвърля вината върху друг, чиято съдба може да контролира с лекота. Обикновено правеше само дребни промени в живота на всеки един жив организъм, дразнеше се, че не може да контролира духовете, но това никога не я е тревожило до толкова. Разчиташе на сестра си.
- Жалко, Мина... Аз обожавам войните. Много е... забавно. - бе доволна, че успя да намери подходяща дума за тези глупави човешки изживявания и постъпки. Бе причинила много войни и все още е можеше да се насити, едва ли някога щеше да успее.
- Но , не се тревожи. Не съм предвидила повече войни. Няма да ти го причинявам. - промърмори видимо развеселена.

-Съжалявам за думите си,но обещах да съм честна с теб....Ти си жестока към всичко около теб,но не защото го искаш или защото си такава,а заради това което си.Това да виждаш бъдещето и миналото,да плетеш нишката на събитията те отегчава защото за теб няма изненади във вечният ти живот.Намираш за забавно смъртта...аз не.Хората са глупави...признавам го.Но те са просто хора,не ги разбирам и те не разбират нас.Не биха разбрали теб,и аз не те разбирам...но се опитвам да разбера.
Погледнах я в очите извинително,макар,да не се извинявам за думите си защото всичко е истина.
-Тъгата в моят живот ме е накарала да ценя всичко на този свят,дори и злото.Но ти...все още не знам какво цениш и какво презираш...

Сините очи на момичето се завъртяха пренебрежително. И въпреки това усмивката се слезе от лицето й. Да, Катрин бе жестока и то много при това, но никога не се тревожила от същността си. Нямаше да прави масово унищожение, за да не нарани своята Мина, но това не означаваше, че ще се откаже. Обичаше смъртта, сестра й бе предводителката й. Катрин само и помагаше и щеше да продължава да го прави.
- Знам, мила моя. Това няма да се промени, но не винаги съм жестока. Зависи от настроението ми, не от факта дали съм отегчена. - намигна й и нежно погали едната й ръка, тази която все още държеше.
- Няма да наранявам скъпоценните ти хора, не искам да се тревожиш - заяви тихо и внимателно се облегна назад. Искаше да се отпусне, да вдъхва увереност. Не искаше да заблуждава Мина, но го усещаше като необходимост. Нямаше да спре убийствата, само определени. Хората щяха да са недостъпна зона.

-Не искам от теб да спреш.Сякаш да те моля да спреш да бъдеш такава каквато си,а аз не искам това.Защото ще те обичам такава каквато си.
Приближих се още повече към нея и целунах бузата й нежно.
-Ти си невероятна такава каквато си.
Казах и погалих нежно,сякаш докосвах най-крехкото нещо на света, бузата която целунах и въздъхнах спокойна.
-Каквото и да стане в бъдещето аз ще съм до теб.Каквото и да се случи между нас,ще го преодолеем защото ще бъдем заедно и аз винаги ще те подкрепям и обичам.
Обичам това момиче толкова много,че съм готова да загърбя поне един от принципите си,дори и всички ако ми се наложи,бих загърбила.

Усмивката на Катрин се разшири. беше повече от доволна, че все пак щеше да може да убива на воля без да среща укорителния поглед на половинката си. Защо я наричаше така толкова скоро ? Отговорът е съвсем простичък, Катрин знаеше как ще протекат нещата, виждаше хубаво бъдеще в близките години. Възможностите й се простираха само до там, после щеше да му мисли. Но това също не я притесняваше след като можеше лесно да контролира съдбата на Мина. Да, много егоистично от нейна страна, но я искаше само за себе си. Нейното лично слънце !
- Знам, но ще бъда максимално послушна. - ангелското й лице се впи в това на Музата. Обикна го още щом го зърна макар й твърде нереално и странно. Не я бе видяла във Франция, това определено я бе накарало да се замисли след като я зърна.
- Ще сме много дълго заедно, завинаги. Не се тревожи. Щом ще е така, значи действията ми ще са поносими. - намигна й.

-Същото се отнася за мен,любима.-прошепнах и целунах нежно устните й.-Благодаря ти....
Прошепнах и отново я целунах,колко се радвам,че съдбите ни се преплетоха в този невероятен танц.Представям си как двете седим на дивана сгушени и си говорим,или и чета книга или гледаме нещо интересно.Представям си животът ни заедно...лошите и добри неща.
-Какви цветя обичаш?-попитах я.-Искам всеки ден да ти поднасям букет от любимите ти цветя.Да те зарадвам поне с това малко подараъче...

Катрин отвърна на целувката също толкова нежно. Харесваше й да докосва устните й. Толкова меки и омайни в интересен розов цвят. Обожаваше го, но това не означаваше нищо. Не означаваше, че ще се държи непочтено или дори грубо със своето момиче ! Никога нямаше да го позволи, а ако някой придобиеше смелостта да го направи щеше да съжалява прескъпо. Катрин бе убедена в мислите си, вярваше в тях и щеше да се придържа към тях.
Замисли се над въпросът й. не бе любителка на цветята, но харесваше някои. Спомни си как я бяха ухажвали преди близо две седмици с прекрасни червени лалета, но тя не харесваше нищо друго освен аромата им и все пак ги приемаше.
- Рози. Кърваво червени. - прошепна примамливо без ори да го съзнава. Не искаше да тормози, Мина. Не искаше да я кара да се занимава точно с това. Вероятно щеше да се чувства най-добре ако все пак не вършеше нищо и почиваше в рамките на вечността.
- А твоите ? Какви цветя обичаш, любима ? - промълви любопитно.

Рози...усмихнах се и кимнах на себе си.
-Моето любимо цвете е пред мен.Усмивката й...на нея завижда дори и най-красивото цвете,най- ярката дъга,дори и най-добрият художник на светът не може да я нарисува,дори и най-сладкодумният поет не заслужава да пише любовни стихове за нея,защото ще са недостойни за нея.Дори и най-добрият музикант не може да й пее балади,защото гласът му ще замре пред красотата й.
Усмихнах се и погалих кожата на ръката й загледана в елегантните и нежни пръсти.
- Какви цветя обичам?-повторих като леко ехо и я погледнах.- Светът стана грозен щом те срещнах,защото нищо в него не може да се мери с теб,любов моя.

Катрин бе поласкана от думите на музата. Толкова нежни и внимателни думи, но истина. Може би ще прозвучи самовлюбено, но тъмнокосата наистина се имаше за красива, дори прекалено. Обожаваше ласкателствата и ги приемаше за даденост, но понякога това й навличаше лошите думи на завистливите хора.
- Благодаря, любима, но не е нужно да ме ласкаеш така. Ще ме накараш да се изчервя. - обясни с нежният си и омаен глас. Звънкият й смях се разнесе тихичко около масата, като омайна песен.
Синеоката много искаше да спечели Мина със същите ласкателства, но никак не я биваше в това. Умееше да приема похвали за външния си вид, но не и да раздава, въпреки това щеше да направи всичко възможно, за да може думите й да прозвучат точно толкова омайно колкото на половинката си.
- Ако трябва да бъда честна.. Още щом зърнах лицето ти, това прекрасно лице осеяно с тези невероятни тъмни очи, те обикнах без да съм сигурна за колко време ще пресечеш пътят ми. Виж аз.. не ме бива в ласкателствата, но ти си великолепна. ароматът ти е толкова сладостен и чист като утринната роса, а самото ти излъчване е вълшебно. Сякаш най-добрият майстор е изваял лицето ти. Прекрасна си, любима. - промълви в заключение съзнавайки че думите й не звучаха толкова омайно, но Мина лесно щеше да свикне с това.