Военните Гробища " Олдуудс"

Обичах да идвам тук,но не заради това,че ми напомнят за безсмъртието ми,а за да виждам стари другари.Познавах няколко от момчетата заровени тук.Или поне по физиономия,нямахме много време за приказки докато стреляхме един по друг.Клекнах пред един гроб и мълчаливо се втренчих в надгробният камък.
-Съжалявам...
Прошепнах,наистина съжалявам,че те са там...под земята,а аз вечно ще скитам по света.Докато не реша,че няма какво да правя тук,но аз винаги ще имам работа...похотта никога не спи...за жалост нито пък и аз.

Катрин не можеше да си намери място, днес бе изключително развълнувана, а дори не знаеше причината. Звукът от ритмичните й токчета отекваше в района на военните гробища. Какво правеше млада дама тук ? О, госпожица Кати не бе млада и обожаваше да идва на това забравено от бога място. Само, за да повдигне самочувствието си. Егоизмът й нямаше граници. Да вида избраното от нея бе толкова сладостно за очите й.
Тъмнокосата забеляза някой с позната миризма, но не го бе срещала досега. Имаше по-остро излъчване от нея самата, което видимо я озадачи и именно заради това бе тръгнала към него.
- Здравей .. - звънкото й гласче се разнесе зад гърбът му. Кати отново се вгледа в него, не разбираше защо страда за тези простосмъртни, които тя с лекота унищожаваше.

Обърнах се и още щом я видях разбрах,че е анимоза.Безсърдечни същества,направо ми се гадеше от тях,но те не знаеха колко пъти са се поддавали на грях като него.Особено с нейната любима,колко приятно му беше да контролира любовният живот на точно това създание.Още повече му бе приятно откакто тя срещна онази муза...Мина.Двете бяха сладка двойка и той от време на време се наслаждаваше да гледа ласките им.
-Здравей...-каза леко изненадан прикривайки истинските си чувства.-Какво те води насам?
Автоматичен въпрос последван от още един.
-Коя си ти?

Анимозата завъртя пренебрежително очи и нетърпеливо седна върху надгробната плоча. Кръстоса крака и се усмихна привидно любезно. Беше разочарована, че такова древно създание не знае коя е. Обичаше да е център на вниманието макар и да се обаждаше само когато се налага.
- Съдбата. - тонът й бе прекалено мек и нежен , за да прозвучи грубо както и се искаше. Прокара крехката си ръка през косата и наклони любопитно глава. Тя наистина не знаеше кой е непознатият. Не го бе срещала и това видимо я дразнеше. Не защото не го познава, а защото ще й се наложи да питам.
- Ти кой си ? - този път тонът й прозвуча точно толкова остро колкото й се искаше. Усмивката й обаче подсказваше какво търси тук.

Тя седна на една надгробна плоча,за което ще съжалява ако не стане,но ще я оставя сама да се сети...или поне докато нервите ми не се скъсат.
-Казваш,че си Съдбата,а не знаеш кой съм...интересно.Явно съм невидим за теб... Ако познаеш,Адирея,...-усмихнах се нагло.-Ще ти покажа нещо което никой в света не може да ти покаже...и ти дори не можеш да го видиш в бъдещето...за това не се и опитвай.
Усмивката ми стана по-широка,а тя продължаваше да седи там и да ме ядосва.

Катрин се усмихна и притвори очи. Нямаше да спори с него. За жалост не го бе видяла в бъдещето си, вероятно просто щеше да си отиде и да я остави на мира. Въпреки че анимозата обожаваше да дразни някого и определено усещаше гневът на момчето породен само и единствено заради нея.
Замисли се върху името Адирея. Никой не я бе наричал с истинското й име от както срещна Мина, своето собствено чудо. Любимото от всички, въпреки че й бе изневерила не веднъж сърцето й постоянно щеше да е в нейни ръце.
- Какво искаш да кажеш с това ? - попита и уж небрежно впи поглед в неговия.

-Разгадай кой съм..името ми е свързано с нещо често срещано,нещо което може да изгради съюзи и да разруши всичко само в един миг...То е силно и необоздано...
Усмихнах се и седнах на тревата,дано да го приеме като намек,и изпънах краката си като се подпрях на лактите си.
-Хайде,не е толкова трудно... ще ти помогна.Имаш право на три въпроса...и внимавай.Трябва да са правилните въпроси.
Усмихнах се загадъчно и погледнах нагоре към небето.

Синеоката се замисли за момент, не знаеше кой е но знаеше кой въпрос ще й помогне най-много. От там нататък можеше да съди само по арогантното му поведение. Потропна с крак, за да привлече вниманието му.
- Какво си ? - измърмори настоятелно. Протегна ръка към лицето му, но не успя да о стигна, затова просто се примири и отново я върна плътно до тялото си. Може би трябваше да проследи нишките му, което едва ли щеше да отнеме повече от минута.
- След това ще ми е лесно да отгатна.

-Аз съм като теб...едно от безсмъртните създания на този свят.Просто наблюдавам животът на хората и много често се меся в него...
Погледнах я и се усмихнах,няма да успее да види нищо.Все пак,аз не съществувам за хората аз съм нещо като сянка,излизам на светло само когато искам,а тази игра между мен и нея ту ми харесва,ту ме дразни.
-Следващ въпрос? И ти казах...забрави,не можеш да ме видиш.Било то в миналото,настоящето или бъдещето....
Нека да я видим да се мъчи,не само други трябва да страдат заради нея.

» Старите гробища