Старата люлка

Беше късен следобед. Времето, в което реших да ловувам.
Слънцето беше високо, но лъчите му се бореха да пробият облаците, които усърдно искаха да го задушат със своята сивота, която правеше небето мрачно. И все пак слънцето, съюзило се с вятъра, не се отказваше да се бори. Така ту осветяваше и стопляше земята и въздуха, ту ги оставаше студени и мрачни. По този начин в заобикалящата я гора се появяваха странни и отчасти забавни сенки.
Бях излязла на обед и незнайно защо бях решила да дойда тук.Търсех храна, но надали щях да я намеря тук. Колкото и странно да беше все пак вече бях тук.
Тичах напред, обхващайки с поглед заобикалящата ме среда. Слънцето бляскаше в очите ми, в моментите, когато успяваше да пробие сред облаците, и поради тази причина тичах по- бързо до сянката и се устремявах още напред.
Вече чувствах жаждата в гърлото си и желанието да я оттуля по-скоро. Но имах късмет, а може би не аз бях късметлийка, а жертвата ми, че жаждата ми не беше не беше взела своя връх и можех да я подтисна в момент на нужда.
Спрях и погледнах към небето. Слънцето беше скрито. Това ми напомни за лова ми - аз убивах, за да ям. Нещо сякаш ме проряза в корема, но после се усмихнах - не бях виновна за това, което съм и не го бях пожелала сама.
Чу се шум някъде встрани. Обърнах се. Лицето м исе разтегли в усмивка и проговорих на висок глас:
- Излез, ела. Няма да те ям.
Все пак нямаше да влизам в ролята на такъв хищник. Опитвах се да си налагам стандарт за жертвите с и- пропаднали в бездънни душевни ями и никому не нужни.Сега оставаше да разбера дали човекът спада към този стандарт или не.

Вампирите притежаваме не само бързина, но и добро и проницаемо обоняние, с което си служихме често. Именно в този момент аз поех незабелязано дълбоко въздух. Издишах също тока бавно и я погледнах. Какво да очаквам? Скоро щеше да стане ясно. А, колкото до миризмата, от нея ми стана ясно, че та не е човек. До сега съм имала сблъсъци с различни същества, резултат от моята миграция. Ето сега обаче не разпознах миризмата - не ми беше позната, следователно трябваше да проява предпазливост и да внимавам за нежелани изненади. Дори да бях един вид престъпница, все още не ми се искаше да ме заличат от лицето на земята. Обичах си живота и щях да се боря със зъби и нокти, за да си го запазя, и нямаше да се предам пред нищо, каквото и да е било то.
Така че сега я гледах в очите, размишлявайки за по-следващите събития.
Бях се вглъбила в мислите си и за малко сякаш не бях тук.
Думите `и ме изкараха от тази забрава и усетих как въпреки усмивката ми, едната ми вежда се повдигна от изненада.
Сега всичко ми стана ясно, а именно не се очертаваше да има битка помежду ни, или поне за сега. Нямаше да бъде тя моята мишена, докато не разбера каква е. Следователно сега трябваше да подтисна жаждата си. Преглътнах бързо, а сякаш глътнах цяла топка. Но веднага се усмихнах, за да прикрия това - не знаех дали е разбрала, че съм вампир.
- Здрасти - отвърнах. - Аз съм Франсис или само Франси.
Кимнах и се приближих до нея, като подадох ръка да се здрависаме.

Освен като вампир, аз явно бях странна. И това си проличаваше от действията ми.
Разкъсвах се между две желания, които ме дърпаха в две различни посоки, както когато две кучета дърпат едно нещо и всяко го иска за себе си. сега се чувствах точно по този начин и съчувствах на кърпата.
Слънцето подаде слънчевите си лъчи от облаците и озари мястото, на което бяхме двете. Отстъпих назад и останах в сянката на дървото. Вдигнах крак и се подпрях на ствола, като останах видимо спокойна, но отвътре всичко ми кипеше. Костваше ми доста да запазя това спокойствие. Но знаех, че няма да го задържа дълго.
Почувствах се по - спокойна на сянка под дървото, предпазена от величествената му корона. Така имах малкото време да се замисля и да взема решение.
Чувствах как гладът ме изгаря и трябваше скоро да го утоля, а знаех къде е моята плячка и това ме изгаряше още повече.
Гледах ту нея, ту в онова изтощено и бедно съществуващо същество, което сега сигурно се проклинаше. Само за секунди щях да го стигна и без да му мисля да си взема полагащото ми се. Тази мисъл предизвика усмивката ми.
Но също така исках да остана и да видя на какво е способна Мина.
Без кръв обаче нямаше как да стане, така че бъдещите ми действия вече ми бяха ясни.
Усмихнах се и прошепнах:
- Чакай ме.
Затичах се бързо напред, усещайки миризмата на наградата си все по-силно и по-силно.
Стигнах го и го нападнах в гръб, а силният писък изчезна за секунди. Вече бях готова.
Върнах се обратно, но спрях зад гърба на чакащата. Щях да я нападна в гръб.
Погледнах към един пулу-отчупен клон.
Той се стовари и на лицето ми се появи самодоволна усмивка. Но тя отскочи.

Не че бях озверяла за кръвта `и, след като вече бях отнела един, може би, невинен живот. Взех жизненоважната за мен кръв, от която зависех. Това ни е лошото на вампирите - пристрастяваме се и трудно можем да се откажем, всъщност беше невъзможно. Почти...
Но за мен беше непосилно да изкарам по-дълго от нормалното.
Нямаше как да се откажа от това, което съм. Някога се мразех, ненавиждах се. Но все пак ставах вампир.Примирих се и продължих да ловувам. Ограничих се в полза на жертвите да ги отсявам .
Вече не усещах парещия глад и се контролирах, но нямаше как да откажа и нейната - при това не на човек.
Въпреки всичко, нападението ми не беше за да я убия, а за да разбера на какво е способна. Беше ми интересно, а любопитството ме глождеше. Такава бях и такава щях да си остана.
Почувствах се някак успокоена, почти уравновесена, покорна - сякаш ми се прииска да седна и да се подчиня като кученце.
Явно това беше част от силата `и. Не ми се понрави, изобщо даже не ми хареса.
Различни начини да избягам и да нападна отново се завъртяха в главата ми, както глобусът се върти на поставката си.
- Нищо - промълвих тихо.
Усмихнах се дяволито и бавно направих крачка назад. За разлика от нея, следващият ми ход беше по-бърз, но не прекалено - отстъпих встрани и изчезнах сред дърветата.
Появих се зад нея, след като заобиколих. Прошепнах едва чуто:
- Какво си ти?
Направих встрани и се облегнах на едно дърво.

През мен мина някаква вълна от енергия, сякаш от ток. Кожата ми настръхна и усетих как ръцете ми стават студени. Лявата ми ръка се вдигна и докосна другата по лакътя. Ноктите ми се забиваха дълбоко, но спрях. Отпуснах се за миг назад. Гърбът ми се облегна на ствола и го усетих студен до кожата си. Усмихнах се отново, както преди - същата предизвикателна усмивка. Колко ли дразнещо беше това?
- Нали виждам? - отговорих на думите ми. - Кажи ми преди да впия зъбите си в теб.
В гласа ми се чу нотка на едва забележимо отчаяние, която тя долови, и предизвика нейната усмивка. Това ме раздразни. Защо предложението `и да пия от нея, от нейната кръв, ме караше да се чувствам още жадна? Въздъхнах и се замислих. Дали да приема или да отхвърля? Щях ли да съжалявам? А, ако ми харесаше?
В главата ми настана революция. Всички мои сетива клоняха към това да забия зъбите си в нея, колкото и глупаво да звучеше. и да съжалявах нямаше да бъде дълго и ако ми харесаше...щях да търся такава плячка.
Добре, значи беше решено да пия от кръвта `и, но малко - поредното препятствие, което си налагах сама на себе си.
Приближих се с усмивка - спокойна. Доближих се и следващото нещо, което усетих, беше кръвта`и...
Отдръпнах се и се избърсах от кръвта по устните ми.
- Стига - промълвих. - Каква си?
Трябваше да знам от какво пия.

Думите `и ме изненадаха, но не чак толкова, все пак аз също бях безсмъртна. Муза? Не ми беше ясно, но не ме и заинтересува толкова, колкото се очакваше.
- Пих от кръвта на муза - измърморих.
Погледнах към дясната си ръка, очаквайки да зърна часовника си, но той не беше там. Въпреки това обаче подозирах, че е към привечер. Предпочитах нощта, просто тя ме харесваше повече - тя и загадъчността `и. Толкова я предпочитах пред деня, чувствах се по-самоуверена, сигурна, че тук имам пълна власт.
Отново се върнах в предишната си поза и се замислих за всичко случило се. Не съжалявах, нито бях ядосана, че го направих. Важното беше, че успях да си припомня, че в мен още имаше частичка от човешката ми същност, пред мен се явиха всички, чиято кръв бях изпила - винаги ставаше така. И това ме накара да се отдръпна.
- Ами кръвта ти беше...-замълчах. Погледнах я и се засмях. - Става...
Това щеше да я подразни. Усмихнах се и се обърнах с гръб към нея. Вдигнах поглед към небето. Май беше време да си ходя...