Планинската поляна

- Аз пък не знам коя е майка ми.Как се казва,каква е - нищо.Сякаш съм се появила от нищото или по-скоро съм резултат от някоя любовна афера.Понякога се чудя какво толкова е заинтригувало баща ми ,че се е върнал да ме вземе след раждането - продължавах да вървя като гледах да избягвам калните пътеки ,заради Марина.Всеки път ,когато се срещах с него, се заяждах и казвах по нещо като непряко засягах темата за майка ми,защото директният начин - е патих си от него.
- Чудила ли се се кой е баща ти?

- Изглежда доста се различаваш от семейството ти.Предполагам е трудно да седите заедно на една маса без да започне някой спор -предположих след като разбрах част от историята й.Даже си го представях.Великите богове седят заедно ,докато едно подмятане не подейства като искра и не разпали спор.Почти същото нещо ставаше с мен и баща ми..Поляната беше към края си.Оставаше ни още малко преди да започнем слизането надолу към града.Обърнах глава назад,за да видя изминалата част от поляната.Не се знаеше кога пак ще дойда тук и исках да запомня повече неща от нея.Оправих си раницата и осъзнах,че видът ми не е подходящ за никое заведение.Трябваше да се преоблека.
- Марина имаш ли нещо против първо да отскочим у нас,за да оставя раницата и да се преоблека? - попитах я.

- О да.Война ,паника ,раздор.Направо сте си сродни души - подсмихнах се.Представих си ги двамата рамо до рамо стоейки и гледайки бягащи и разярени тълпи.Опасна комбинация.Поляната вече свърши и отново хвърлих един поглед назад."Скоро пак ще дойда" казах си и отново се извърнах към пътя.
- За щастие живея наблизо - казах на Марина точно като започна слизането надолу.След по-малко от част щяхме да сме в къщата ми...