Балната зала

Себастиян Греймарк написа:

...

Отдръпнах се и се освободих от ръцете му, но не се лишех да остана при него и дори ми се прииска отново да провра ръката си през неговата, но идеята, че още си търсех някого, който да остане за малко повече с мен, ме накара да се отдръпна още малко от него.
Огледах се и не намерих някого, към когото де се присламчим и двамата да се запознаем. Така че го привлякох към масата с питиетата.
Колкото и да го познавах, не очаквах да го видя тук. Бях малко изненадана, но не съжалявах, че е тук, иначе щеше да ми бъде съвсем самотно.
- Какво правиш тук - полакомих се да го попитам.
Отпих от питието и огледах мъжката част от поканените - много малко, но и малцината бяха заети. Изсумтях и отново отпих. После обаче разгледах и моя представител на пола - рокли и маски. Все пак си останах доволна от моя си вид и реших, че аз съм си звездата на вечерта.

- Наистина е интересно - съгласих се и той покани някакво момиче да танцува с него.Междувременно преполових чашата с шампанското.Като гледам го пия като чешмяна вода,но за щастие не ме хващаше лесно.Стоейки отстрани имах възможност да огледам по-добре залата и гостите.Разнообразните рокли и маски,костюми.Това ме върна назад във времето, на един от баловете,на които присъствах.Всичко онова не можеше да се сравни с това,но все пак се доближаваше по един или друг начин.На онзи бал се запознах с едно от гаджетата ми.Спомних си танца,разходките ни,първата ни целувка...той беше мъжа мечта,но беше човек и имаше прекалено сериозни намерения към мен.Чувствах се ужасно ,че го зарязох,но той намери момичето,което го заслужаваше и щяха да бъдат щастливи...Отпих от шампанското и се сетих за съквартирантката си.Вероятно беше тук някъде и танцуваше със своя кавалер.

Франсис Имелда написа:

...

Tя се отдръпна от нахалните ми ръце, които все още продължаваха да стоят на кръста й. Оставих ги свободно до себе си, без да ги слагам в джбовете - моя марка.
Франсис ме поведе към масата с питиета, нещо , от което се нуждах, може би , в момента.Взех си питие , какот и тя, но тя не остави погледа си някъде наоколо, а сякаш започна да търси нещо, определено предположих Извърнах глава натам, накъдето бяха насочени очите и и се усмихнах. След това отново проследих погледа на Франсис, който пък беше насочен пък всички онези момичета, прикрити с маски. Една нова самоличност, която всеки си изграждаше чрез малко плат и хартия, обвита в съответния плат. Малко украса и ето ти новия човек. Само дето това не прикриваше нищо.Нито дори и мен. Какво можеше да направи една черна маска?!
Върнах огледа си върху Франсис и отпих от нещото, което си бях взел.
- На бал съм - отговорих, но тя завъртя очи и аз продължих - Тук живея. От скоро съм, като се замисля -засмях се леко и наведох поглед към нея, очаквайки да ми каже същото , да отговори на същия въпрос.- Ами ти?- попитах на свой ред. - И между-другото , за да спазя някакъв ненаписан етикет, ще ти кажа, че изглеждаш чудесно - Ласкателю, на къде си тръгнал?!

Песента свърши и Мичъл остави момичето,с което танцуваше, и дойде при мен.Продължаваше да ми говори на Вие и сякаш не ме познава,но бях сигурна,че знаеше.Просто не го показваше.Кой знае какво си мисли.
- Тогава нека да танцуваме - оставих настрана чашата и с бавна крачка тръгнах към танцуващите.Спрях се и обърнах глава назад,за да видя дали ме следва.След последвалите поклони поех ръката му и след миг вече бяхме част от танцуващите.
- Предполагам знаеш коя съм ,макар да не го показваш,тъй че ще мина направо на въпроса- защо?

Оф...Той наистина ли?Започвах да се дразня.Толкова добър актьор е,че ако не се бяхме срещнали без маски и не се беше издал за поканата щях да повярвам,че съм се объркала.Освен това като ми говореше официално ме караше да се чувствам като простачка,че му говоря на ти.Имах предчувствието ,че това щеше да продължи повече,отколкото искам.Въздъхнах.
- Значи така.Твърдите,че за първи път се срещаме,че не разпознавате в гласа ми някой познат и сте особено много изненадан от поканата ми.

Себастиян Греймарк написа:

...

Слушах го, но изглеждаше сякаш казаното от него ми влиза през едното ухо и излиза през другото. Изглеждаше така, но не беше, или поне си мислех така. Бях се забляла нанякъде, незнайно в какво, без да знам вече какво търся. Може би някой познат? Малко вероятно. И сигурно поради тази причина той се опита да привлече вниманието ми. Обърнах поглед към него. Главата ми се подпря на рамото в наклон и очите ми се впиха в него. Сякаш се опитвах безнадеждно да разузная какво мисли, да проникна в главата му и да чуя мислите му. Но за мен беше невъзможно, така че се задоволих само да му кажа:
- Да, изглеждам прекрасно! И за да ти върна комплимента, а и в действителност, ти също изглеждаш много ....
Потърсих правилната дума измежду привлекателен, красив, но идеално ми се стори по-подходящо за моята уста.
- Изглеждаш идеално!
Кимнах и се усмихнах, защото знаех какво мисли сега.
- Не го казах принудено - уверих го.
Една след друга излитаха и изчезваха песните. Една след друга невидимите им ноти изтичат от нотните редове и се пръскаха в атмосферата, галейки ухото и доставяйки удоволствието от танца.
Усещах Себастиян като свой много добър приятел. И след като нито той, нито аз имахме придружител, вече го приех за мой кавалер за вечерта. Следователно трябваше да изпълнява изкусно ролята си на такъв.
Отпих от чашата си и я оставих зад себе си. Приближих се към него и взех чашата от ръката му, като пръстите ми се приплетоха в неговите. После чашата се озова в моята длан, столчето й беше затоплено от ръката му. Оставих я до моята и застанах до него, правейки един пирует до него. После проврях ръката си през него, както на първата ни среща.
- А сега стриктно следвай традицията - посочих с глава дансинга и двамата се отправихме натам.

Франсис Имелда написа:

....

След като взе умело питието от ръцете ми , го остави на масата до нас. Почти бях изпил странната бронзово - златистата течност и сега на дъното бяха останали няколко капки, просто така, за да не се каже, че пиех бързо.
Тя ме хвана под ръката точно както в Амстердам, когато ми бе направило впечатление това, но все пак аз го чувствах нещо като обикновено действие от страна на Франсис, която не бях виждал от две години . Струваше ми се просто действе, прилягащо на тялото ми , на ръката ми, нещо познато, като много носена дреха, но продължаваш да я носиш и все се сещаш за нея. Лошо определение, като се замисля, но за това се сетих.
Преди да ме хване по онзи си начин, тя се завъртя близо до мен, след като почна някаква песен, която не можеш да определя към коя категория съвпадаше - бавна музика и ли бърза. И все пак , в който и да тип бъдеше, аз щях да покажа моите танцови стъпки, заедно с Франсис. Това се очертаваше да бъде ужасно, защото всичко което казах за танцовите си стъпки беше голяма ирония. Но какво да кажа, аз не бях такъв тип човек. Който танцува. Който пее. Само свири. Понякога фалшиво, защото не бях ходил на никакви курсове. Може пък да ми идваше отвътре. Една лъжа - аз пеех. Лоша дарба, според мен. В днешно време всеки можеше да пее. Как ставаше така? Една истина - Франсис започваше да влиза в мислите ми, както в Холандия. Още една истина - това беше лошо .
-Не ме карай да танцувам - помолих се , но тя ме хвана за ризата и ме задърпа.
Отново положих ръцете си върху кръста й, допирайки се до мекия плат на роклята й, стискайки го леко. Тя отпусна ръцете си и ги качи на раменете ми.
- Аз наистина не мога да танцувам. Повярвай ми. Няма да можеш да ходиш - зажалвах се, но се радвах, че никой не ме забелязваше и не ми обръщаше внимание.

Себастиян Греймарк написа:

...

Песента ни увличаше така сладко, танцувахме в такт с музиката, поклащайки грациозно телата си. Усещах ръцете му на кръста си, усещах кожата, топлата му плът под ризата. Беше като в някоя вълшебна приказка, с красив принц, на бал с маски...колко романтично. Усещах как нещо се впримчва във врата ми и ме задушаваше. Преглътнах, за да махна това стягащо чувство. Но някак продължавах да чувствам нечии ръце на врата си, сякаш ме влачеше на някъде на долу, към онова нещо в ляво, което туптеше сега усърдно и зачестено, но сякаш беше игра. Знаех това. Познавах се, знаех как сърцето ми можеше да лъже и обичаше да заплита нови интриги и да завлича със себе си всеки, който успее да се върже на моята примка, как залъгваше, че обича. Сега пак се почувствах как го въвличам в нова игра. А не исках да го нараня, не него. А не се чувствах по онзи начин, по скоро като най-добрия си приятел, така че се отдръпнах, след като музиката спря.
- Виж...-промълвих. - Май не става както трябва.

Франсис Имелда написа:

.....

Tя се отдръпна от мен, карайки ръцете ми да паднат отново свободно до тялото ми, веднага след като музиката спря и каза, че не става както трябва. Спуснах се в бързите си мисли, разсъждавайки върху това, което каза, но всъщност търсех отговора или по-точно смисъла на думите на момичето , с което току-що бях танцувал. Или бях толкова недодялан, че да не разбирах или тя не се бе изразила точно. Бих искал отговора на този лек въпрос да бъде второто ми предложение.
Вдигнах вежди нагоре, за да покажа, че не разбирах какво имаше в предвид. Но понеже тя не каза нищо , аз бях някакси задължен да си отворя устата и от нея да излязат някои бездушни думи, които просто искаха да се покажат и да изпеят своята кратка песен.
- Добре - прозвуча единствената дума, която излезе през устните ми. Вдигнах рамене и се върнах при питиетата. Моят остатък от алкохол го нямаше, чашата беше изчезнала. Взех си друг, с червена течност, която се оказа черешов ликьор. Не беше зле, но не беше много и по мой вкус.Усетих дъха на Франсис близо до себе си.

- По дяволите - изругах.Не разбирах как успяваше да ме ядоса.Той беше от малкото,които успяваха.Издишах шумно и заприличах на ламя или каквото и да е друго огнедишащо създание,само че не бях.Мичъл вече беше извън обсега ми и така и не успях да му кажа каквото си бях намислила.Тръгнах отново към мястото ,което бях преди малко,но се отказах.Нямаше смисъл да седя отстрани цяла вечер,потънала в спомени, след като можех да се забавлявам.Отнесена от мислите си без да искам се блъснах в един мъж.
- Извинете - казах и мислено изругах.Изглежда тази вечер не ми вървеше.Или се блъсках в някого или се спъвах в роклята си.Пуф!За собствена безопасност,както и тази на другите хора,седнах на един от столовете отстрани.

Себастиян Греймарк написа:

...

Малко стана неловко със Себастиян. Не бях добра в изказването на каквото и да е. Просто този път действах импулсивно, колкото и объркано да звучеше. Приближих се да кажа нещо, но опитът ми беше неуспешен и от устата ми не се изтръгна нищо . Напразно устните ми оформяха беззвучни думи. Искаше ми се да вярвам, че съм направила опит да кажа нещо мило, но не стана.
Отдръпнах се по-надалеч, оставяйки го сам. Останах сама в един ъгъл на стаята.
Искаше ми се маската да беше по-голяма, да закрива цялото ми лице, да закрива очите ми.
Оглеждах се за любопитни погледи. Искаше ми се сега да изтичам и да захапя нечия гуша за погледите отправени към мен, но това трая малко. После честолюбието ми се завърна и отново очите ми зашариха за някое лице, към което да се присламча. Съзрях едно и се запътих към него. Взех една пълна чаша и когато се приближих я подадох.

Останах на мястото си и след като взе чашата от ръцете ми.
Огледах го тайно и това предизвика усмивката ми. Тази усмивка влачеше след себе си толкова заблуди, освен когато беше искрена.
Още любезности. Дали не беше само за бала, не ми се вярваше. Каза го непринудено. Привлече вниманието ми. Сега отново онова гъделичкащо желание да пусна хумора си в действие. Беше ли добра идея след случилото се? Не му мислих много. Нямаше да развалям настроението на когото и да е било със себе си, пък и на мен не ми се тръгваше. Идваха все повече хора. Очертаваше се да стане интересно, може би забавно.
- Вижте млади господине - проговорих като някоя изискана дама. - Благодаря ви за комплимента. Знам, че съм такава...
Последва краткият ми смях.
- Вие също сте много мил, и недей те да ме ласкаете. Пък и по-добре да не говорим на вие, става ли? Чувствам се стара по този начин.
Не че на години не бях.

Отново гласът ми ни заля под формата на смях. Това сякаш ми беше навик. И сега се усмихвах дружелюбно. Гледах го, после погледът ми се плъзгаше на другата страна, към някой друг, после отново в него. Разпознах някого, пак го изгубвах от поглед, колкото и да се опитвах да го проследя, не ставаше, така че се отказах и казах тихо:
- Никой не е казал, че не може.
Кимнах и се усмихнах закачливо.
- Франсис.
На свой ред произнесох името си. После завъртях през ума си следващата си реплика. Следващите думи, които щяха да бъдат оформени от устните ми, и произнесени със закачлив тон.
- Ще се видим. Защо не?
Отпих от чашата си и замълчах, чакайки отговор.

Взех една чаша с шампанско и се замислих отново...Напоследък само това правех.Не би било зле отново да се захвана с едно от старите си хобита.Например отново можех да почна да рисувам или да свиря на някой музикален инструмент...Всъщност в момента друго ме притесняваше.Мъжът,в който се блъснах, излъчваше странна и същевременно позната енергия.Освен това първоначалното му обръщение сякаш ме обвиняваше за нещо..Чакай!Възможно ли е да е той?Този ,който успя да се измъкне?Не,не,не не е възможно..Бях стиснала стъклената чаша силно и беше въпрос на време да се счупи в ръката ми.Отпуснах хватката си и оставих чашата си на масата.трябваше ми чист въздух и малко хлад.Станах от мястото си и след като си проправих път сред гостите излязох от залата,но все още бях близо до изхода.Вдишах и издишах няколко пъти и се почувствах по-добре.Сега само трябваше да изчакам махането на маските и щях да съм абсолютно сигурна.отново влязох вътре.

Погледнах го, като му хвърлих един престорено - сериозен поглед. После отново отпих от чашата си и заговорих със строг тон:
- Така, аз не чух нищо, поради причината, че ти не каза нищо, нали?
С това трябваше да останe с впечатлението, че не одобрявам така да се обижда. Мразех хората да се обиждат, освен ако не го правех аз самата на себе си.
- Остави това аз да го преценя? - побързах да кажа. - А галеното ми име е Франси.
Колко глупаво прозвуча. За първи път се почувствах глупаво като произнасях името си. Колко странно беше.
- Малко странно име, но си е моето.
Повдигнах рамене.
- Ти да имаш специално име, с което да те наричам?