Балната зала

Себастиян Греймарк написа:

...

Понеже нямах работа, интересно занимание или нещо за правене изобщо, реших да дойда на бала. Облякох един скъп черен костюм, отдолу една сива риза и сложих вратовръзка в тон с костюма... Маската ми беше съвсем обикновена, защото не ми се губеше време да търся нещо по-специално.
По принцип не бях фен на такива събития и най-вече ме отегчаваха, но понякога, когато имах време за губене, нямах нищо против да се помотая или да срещна някое познато лице..
Без да си губя времето да ходя до залата, аз се телепортирах наблизо до нея.
Влязох вътре, оглеждайки обстановката. Слава Богу, имаше маса с питиета, затова аз се запътих нататък. На същества като мен алкохола не действаше, но това не ни пречеше да пробваме да се напием.
Взех една чаша с неизвестно съдържание и отпих от нея. До мен беше стоеше някакъв мъж... Напитката в чашата му ми приличаше на червен ликьор.
Не бях много разговорлив (особено с непознати хора), но пък и нямаше какво друго да правя, затова нищо не ми пречеше да започна разговор.
И тъкмо щях да кажа нещо, когато непознатият започна да ми прилича на познат...
-Вие... Познаваме ли се? - Очевидно привлякох вниманието му, защото той сбърчи вежди, опитвайки се да ме разпознае, но явно не успя, което разбрах, когато лицето му се отпусна.

Castiel написа:

......

Лекият ликьор свършваше пред очите ми в стъклената чаша, която трябваше да беше предназначена за уиски. С лед. Започнах и да халюцинирам, а това не беше добре. Може би беше страничен ефект от черешите.Ако имаше наистина череши, а не беше единствено есенция и мирис. Пф, дано да беше истински алкохол, а не някакво менте, защото наистина бях по истинските неща.
Стиснах чашата още по-здраво и се обърнах към всички в залата. Вече започваха да идват и други хора, много други. Имах чувството,че някои вече бях виждал, особено една блондинка, но след това чувството се изпари просто така и всички ми се виждаха напълно и абсолютно непознати, такива,че ума ми не можеше да прецени всичко това . Разгадаването обаче кой е под маската и кой бе скрил умело всичко в себе си , ми се стори забавно едва сега, след като започнах с алкохола. Ето и алкохолът имаше полезно действие - правеше живота малко по-забавен, но аз трудно се напивах. нямах проблеми , значи.
Чух нечий глас, преди него съпките на притежателя му.
Съответният човек ме попита дали се познаваме, а аз се обърнах срещу него и се замислих. Можеше и да се познаваме, можеше и да не, но като се замислих , чертите му се отбелязаха в главата ми. Не се сетих, за жалост, предположих. Може би и той се е припознал.
-Би било трудно да се определи. Свалете маската си - накарах го аз след кратката пауза, появила се след неговите думи.

Въпреки, че той не ме беше познал, чувството, че съм го виждал или нещо повече от това беше много силно и дразнещо...
Тогава непознатият или познатият - вече почнах да се бъркам - ми каза, че е трудно да се определи дали се познаваме, когато съм маска. Подкани ме да я сваля...
Знаех, че на баловете с маски, маските се свалят накрая, но изобщо не ми пукаше. Любопитството ми ме беше завладяло.
Свалих черната маска, разкривайки лицето си.

Това да да видиш лицето на някой познат, който не си виждал от доста дълго време, който си мислиш за...умрял, който мислиш, че никога не би те потърсил отново, не би дошъл в този град, при теб, е просто...странно и неочаквано. Заливат те вълни - топли и студени- и се надпреварват коя първа би те завладяла напълно.
Отново говорех за себе си във 2ро лице. Това не беше на добре.
Кастиел все още държеше маската си в ръка. Забелязах, че както моята, так аи неговата маска не бяха много специални, нещо обикновено. Винаги е бил такъв. Защо ли въобще трябваше да се учудвам от тази му негова постъпка.
Бях вдигнахл високо веджди дали от учуда, дали от малкото щастие или малката тревога, завладяли ме, но този мой жест не беше видян или забелязан от черната маска, покриваща очите ми и няколко сантиметра наоколо.
Наддигнах това, което скриваше частите от лицето ми нагоре,за да може напълно да ме познае, за да може да си ме спомни и да си спомни, естествено това, което направих. Дали изобщо беше в състояние да ми прости или щеше да си тръгне, напълно разочарован от бала. Предположи, че ще бъде второто.
-Здравей , Кастиел - казах аз съ сдържан и плътен глас. Очите ми следяха всяко негово движение.

Споменът за случката, която се беше случила преди време, ме заля... Потопих се в него... Когато Себастиян беше разбрал какъв съм, той беше толкова ужасен, че се опита - или по-скоро успешно ме наръга с любимата си кама, мислейки, че ще умра. Той явно не знаеше, че не може да ме убие, заради безсмъртието ми.
Тогава той ме поздрави сдържано и за малко не знаех как да му отвърна.
За секунда върху лицето ми се изписа почуда. По принцип лесно сдържах чувствата си и запазвах безразличие, но това беше голяма изненада за мен. Възвърнах самообладанието си, но бях сигурен, че Себастиян беше видял изражението ми.
Не знаех дали той изпитва вина от случилото се. По онова време бяхме като братя. Аз по-големия, а той - по-малкия... Един от малкото ми приятели, истински приятели...изобщо.
-Себастиян... - Само това казах. След това го прегърнах по онзи начин, по който се прегръщат само братя.

Усетих здравата, все още здравата, както преди време, хватка на Кастиел. Преди това чух единствено името си. Когато той го произнесе може би видях всичко онова как се случи, кога се случи, защо се случи. Всичко , което бях направил , нощта, в която бях прецакал живота си, а може би и неговия. Но той изглеждаше добре. Нямаше никаква следа от оръжието ми, което хладнокръвно бях забил в него. Може би не бях оцелил сърцето му, но това не ми беше грижа.
Той не беше човек . Колко интересно. Тук никой не беше човек .
Каква ирония.
Каква среща . Непознатото винаги криеше своите тайни, но дали познатото нямаше и свои. Тайните никога не бях а в излишък, а при кастиел...Е при него важеше същото. както и при мен.
След това той ме пусна. Наведох леко глава. Не знаех дали въобще чувствах вина от всичко това, но не бих го показал. в никакъв случай.
- Никога не бих те предал. И не те бях - казах аз след това.
Очевидно разговорът щеше да бъде дълъг, при положение , че и двамата казвахме по малко всеки път, когато ни се отдадеше възможност .
Въздъхнах леко и вдигнах зелените си очи към този, който мислех за непознат. А аз знаех толкова много за него!

Когато Себастиян впи зелените си очи в мен бях почти сигурен, че той не е човек... Всичко ми подсказваше това. Енергията му и как вече не беше същият и не се ужаси от мен. Липсата на почуда (каквато всеки би трябвало да почувства, когато види някой, когото е смятал за мъртвец). Преди време бях имал такива съмнения за него, но нямах доказателства. А и може би и той не беше наясно с това какъв е бил тогава.
Не знаех дали точно сега е времето да го питам...
Какво толкова..
-Ти също не си човек,нали?

Нещата ставаха толкова бързо - от неподвижното си място кам мястото, където тонцувахме, после обратно. През главата ми минаха доста причини за тези бързи смяни. Прогоних ги бързо от главата си, в което бях доста добра, а после реших, че каквото и да е,за сега не ме засяга, следователно не ме и интересува. Въпреки това обаче, наблюдавах движенията му, и на хората, които ни заобикалят.
Минахме презн Себастиян и приятелят му, но бързо ги отминахме.
Този път седнахме на масата. Поех чашата и ръката ми леко се поклати, като течността реагира на движението `и със съответния отклик, но движението ми не беше силно, и тя не се разля.
- Да не се измори? - подметнах закачливо, преди да отговоря на въпроса му.
Замислих се за секунда. После с усмивка отпих от шампанското и проговорих, като отговорих на въприса с въприс:
- Защо да не вярвам? Същеста има все различни.Така че отговорът ми е "да".
Погледът ми се впи в неговия и вдигнах рамене.

Castiel написа:

Когато Себастиян впи зелените си очи в мен бях почти сигурен, че той не е човек... Всичко ми подсказваше това. Енергията му и как вече не беше същият и не се ужаси от мен. Липсата на почуда (каквато всеки би трябвало да почувства, когато види някой, когото е смятал за мъртвец). Преди време бях имал такива съмнения за него, но нямах доказателства. А и може би и той не беше наясно с това какъв е бил тогава.
Не знаех дали точно сега е времето да го питам...
Какво толкова..
-Ти също не си човек,нали?

Oчите ми се мръднаха леко, нейзнайно защо, като лекото трепване на някой лек лист от дървото ,което се е било оцветило, само и само, защото беше есен. И сега това не се различваше - беше есен. Любимият ми сезон. но на кой му пука?!
Кастиел знаеше, че аз знаех за него. за това, че и той не беше нормален. имаше ли нормални хора, за бога? Имаше ли някой там , който не можеше да говори с мъртвите, не можеше нещо друго, нещо ненормално, свръхестествено!? И Всичко тук беше свръхестествено и напираше, като всичмаше връх победоносно и силите и расите се носеха навсякъде. И тези сили сякаш се промъкваха в теб и те зипиваха отвъртре, извличаха бавно енергията и накрая те оставяха безмощен и незсилен в момента, който си чакал най-много, който си искал най-съкровено.
Само ми беше интересно той какво беше ? Какъв въпрос ! Защо никога не питах нещо нормално ?
- Не, разбира се. Не виждам нищо човешко в тази обстановка! - казах аз.- Кастиел...- просто не намирах смислени думи във всичко това.

-После ще говорим, - казах на Себастиян, вече придвижвайки се към масата, където беше Данте. - Сега трябва да помогна на приятел...
Главата ми от много време насам не беше толкова изпълнена с информация... Чак затормозена. Може би наистина телевизията и интернета "изпиваха" мозъците ни.
Първо - Себастиян не беше... човек. Въпреки, че умело се опитваше да го прикрива,но не можеше да ме излъже. Не можех да разбера защо не каже истината. И пак стигаме до тази моя честност... качеството, което все забравям, че не всички притежават.
Второ - Можех да изгубя единствения си приятел от доста време насам... Защото Продавачката на Мечти, която е трябвало да прибере душата на Данте не е успяла и сега има шанс тя да разбере за него и да го прибере...
Отидох при него, помолвайки дамата, с която беше да ни извини за малко.
-Тя е тук? Но как е възможно... - Рекох, замисляйки се отново. Толкова много мисли в този ден...

Замислих се за малко над думите на Данте... Не можех да танцувам с нея, определено. Тя щеше да усети енергията ми, а след това.. Е, то е ясно.
Знаех, че с причина баловете не са ми любимите събития. Примерно, защото можеше да срещнеш някой, който не желаеш да срещаш... (В моя случай със Себас беше различно.)
Изведнъж ми хрумна идея. Аз можех да се телепортирам. Вярно, дарбата беше предназначена само за мен, но ако двамата се напрегнехме можеше и да успея да го оставя вкъщи... Определено това беше начинът, а и за по-лесен не се сещах в момента. Със сигурност това действие щеше да ме изтощи доста, но щях да помогна на Данте...
-Трябва да се телепортираме. - Казах му. - Но не знам дали ще успееш да се сбогуваш с момичето там...

В близост до вратата наблюдавах мъжа,в който се блъснах.Не беше трудно да не го забележа,заради интересната му маска.Вече знаех със сигурност кой е.Изкара голям късмет тогава,но това нямаше да се повтори втори път.Той изостави дамата си и с още един мъж отидоха до масите и видях как няколко пъти погледна към мен.Той знаеше ,че съм тук.След разговора с другият мъж тръгна към по-усамотените части.Перфектно.Тръгнах след него,но изведнъж го изгубих от погледа си.
- По дяволите - вече бях до мястото ,където седеше преди малко.Огледах се,но го нямаше никъде.Изчезнал е.

Знаех, че на Данте тази опция не му допадаше, но нямаше какво друго да се направи... Може би нямаше да успея да го виждам седмици наред, но поне нямаше да умре... този път окончателно.
Потърсих с поглед Себастиян и когато го видях тръгнах към него, но преди това попаднах на приятелката на Данте.
-Приятелят ми много съжалява, че се наложи да те остави... Имаше наистина много важна работа.
Момичето леко се намръщи. Очевидно се беше ядосала, че той я заряза. Само да знаеше причината.

Тази вечер не ми беше по вкуса. Малко хора, които се движеха на групи по двама или трима. Един зарязваше друг...По баловете явно това беше нещо обикновено. Все имаше един сам. Колко съжалявах тези хора. Ставаше ми гадно само като ги гледах. Поставянето на тяхно място не ми беше чак толкова по вкуса, а за тази вечер за втори път останах сама.
Думите на непознатият мъж не ме учудиха толкова. Някак си го подозирах. Малко се ядосах. Смръщих се, и раздразнителната ми усмивка се появи за миг. После отново се усмихнах, сякаш нищо не се бе случило. Станах преди мъжът да се отдалечи.
- Няма проблем - кимнах и допих чашата си до дъно. После се огледах и забелязах позната фигура. Познато лице, въпреки маската.
Ванеса...Взех две чаши. Запътих се към нея с бавна и грациозна крачка, но сигурна и здраво стъпила на земята. Като тигрица към плячката си, но също така като пеперуда към цветето си.
- Разпозната си! - казах, когато стигнах до нея.

Отново се огледах,но от него нямаше и следа.Бях ядосана ,че го изпускам за втори път.Като цяло вечерта ми беше ужасна -първо онова с Мичъл ,после с този мъж.Да не говорим,че постоянно се блъсках в някого.В този момент чух зад себе си познат глас.Обърнах се.Франсис.Разпознах я,но все пак се стреснах от внезапното й появяване.
- Хей - поех чашата с шампанското. - Изглеждаш самотна.Къде е твоят кавалер?

Усмихнах се в отговор на поздрава й. Това беше простият отговор - Не питай. Просто ми идеше да се разкрещя за глупавата си вечер, но си оставах все така спокойна. Лицето ми си оставаше каменно под маската. Очите ми отразяваха светлините на лампите. Но единственото нещо, което предаваше ведър вид на лицето ми, освен очите, беше усмивката, която отново си беше разпънала крайчетата в двете посоки.
- Оф, самотно е да. - отговорих и отпих. - Само чашите са ми верни другари и постоянни спътници тази вечер. Но като гледам, не съм единствена.
Не исках думите ми да я подразнят или нещо подобно. Тя все пак познаваше чувството ми за хумор.

Дотук с предположението ми ,че е имала хубава вечер и както тя самата каза не е единствената.Това бе най-ужасната ми вечер от 5 години насам.Ужас!Изглежда,че скоро щях да посетя боксовата круша и да удрям,удрям,докато не се почувствам добре.
- Права си чашите наистина са най-верните другари.Наздраве - направих жест за наздравица и отпих от шампанското.Някой път ,както и сега,ми се искаше да се напия,но уви беше трудно.Въздъхнах.Усмихнах се ,за да не изглеждам толкова отчаяна, и огледах Франси по-добре.
- Хубава рокля

Отпих от чашата между пръстите в ръката ми. Нейното изискано столче се очертаваше в ръката ми, тъй като дланта ми се нагаждаше към него. Държах чашата изправена, като я придържах здраво. Всичко това ми напомняше старото време, когато бях у дома, и се учех да съм стабилна на седлото на коня и всичко останало.
Тези спомени преминаха като на лента пред очите ми. Толкова бързо, но все пак успях да проследя филма от края до край. Без да изпусна нищо.
Огледа се. Хората вече се изнасяха. Бяхме останали доста малко хора. Вече нямаше какво да се прави, така че реших, че е време да изоставя бала и да се прибера, оставяйки роклята и маската.
- Да, твоята също е хубава - кимнах. - Но мисля да се ориентирам към изхода.Е, чао.
След малко вече бях на врата. Огледах се и излязох. Когато отново вдишах чистия въздух, свалих маската. Балът вече беше в миналото.

Castiel написа:

.......

Oчевидно тази вечер не се понрави на Бастиян, поради причината че всеки го изосавяше и ходеше някъде другаде. Първо Франсис, после Кастиел, с който определено имаше какво да си кават. Франсис, е, с нея имаха частица минало, на което сега той се смеея малко или много.
Беше си взел нчкакво друго питие, което знаеяе какво е беше на върха на щастието, поради факта че беше уиски. Най-накрая нещо , което му отиваше на неговата същност и визия.Отпиваше с удоволствие, усещайки вкуса на алкохола да се разлива с устата му. Усещаше парещата течност в гърлото си.
Забеляза Кастиел, който идваше към него, но тойизведнъж се спря и се заговори с Франсис, май й обясняваше защо партньорът й беше изчезнал. Себастиян следеше всичко с ясното и се опитваше да разбере какво правеха всъщност. След това Кастиел дойде при Баснтиян.
-Интересна вечер за теб май, а? - попита той леко .