Амстердам, Холандия;2009

На 18 човек обича да прави каквото си иска, понеже е станал пълнолетен. Само дето при мен беше още по-прекрасно. Винаги ми трябваха настоятели, които да подписват разни неща. А аз не обичах непознатите хора, които се смиляваха над мен. Затова просто подправях подписите и излизах мошенник.Веднъж ме хванаха и трябваше художника в квартирата ми да плаща глобата или нещо такова.Не знаех точно, тогава ме взеха от някакво парти, а аз се опитвах безнадежно да впечатля некое момиче.А те се връзваха на изтърканите ми номера за бързо сваляне. Добре че си имах кола. В онова време на тези партита ниой не те пускаше в спалните. Егоисти хора, какво да кажа.
В момента, на тази възраст бях абсолютно запалено по своята мания -археологията и на тема история, като например египетската. Знаех, че щеше да е интересно да разчитам египетските йероглифи, да кзазвам малкото години, които знаех в някоя лекция, а ако ходихме на обиколки...Е, за тогава не знам, но примерно си мечтаех да съм акто онази жената...Кхъм, да бъда мъж все пак... Та, като онази в ' Седмият свитък'. Филмът доста ме заинтригува. Все още се чудех обаче - когато, по онова време, са писали някъде, колко ли време са изобразявали йероглифите и как ако някой не е можел да рисува, както аз, е рисувал малките соколчета или другите странни животни из свитъците на египтяните.
Клеопатра. Тя беше египтянка, нали? Хич не са я смятали за красива, но пък по филмите я изкарват 8 мото чудо на света.
Амстердам нямаше нищо общо с Египет, но имаше безплатни университети, каквито търсех и бях попаднал на един с археология , някаква си там специалност, която не запомних. Сега търсех сградата.
Минах през червените улички, май така се казваха или абсолютно бях заблуден. Та, там седяха онези жени, които изкарваха пари чрез...Ами, чрез себе си. Какво да кажа, не беше особено по моя вкус.
Една леко пухкавка ми се усмихна и ме прикани , а аз се обърнах напред и забързах. Ако ме хванеше щеше да ме стисне като на умрял дрехите. Странно определение, особено казано от мен, нали!?
Влязох в една тъмна уличка. Май бях объркал посоката. Ами така е, като никой не разбираше холандския, според мен развален немско - английски , език! Тъмната улица продължаваше прекалено дълго. Не ми хареса тая работа. Стиснах сребърната кама на колана си, готов да се защитя, ако ме нападнеше нещо. Да, нещо. На 16 бях видял ликантроп или по-скоро, както ги наричаха, върколак. На 17- вампир. А тук определено миришеше на вампир. Те имаха от онзи сладникав аромат, който те изпълваше.
Свих надясно. Стиснах камата при гледката.
Младата вампирка стоеше над един старец, който й се молеше. Аз стоях и гледах. Тя говореше нещо. Старецът се молеше. И тя се засмя. Смехът беше особено звънлив и някакси нежен както самият вид на вампирката. Беше толкова... обикновена, чак човек. Ала тя се обърна.

Амстердам в Холандия...тъмни улички, те бяха ясни, но защо този град? Беше незнайно, неоправдано присъствието ми тук. В главата ми се въртяха куп причини, поради които съм тук. Някои хубави, а някои ме вбесяваха. караха ме да съжалявам, да искам да върна времето назад и да се опитам да променя случилото се, но бе невъзможно. Дори детинско и глупаво от една страна да мечтая да се обърна и да се озова другаде, в някой минал момент. И не веднъж са бях опитвала. Не веднъж се обръщах да помахам назад, ала там ми махаше само стената, никой друг. Колко тъжно беше, но сега вече загърбих това желание, или поне го бях подтиснала дълбоко в себе си, приемайки действителността. Живеех за момента, за случващото се сега и нищо повече.
Защо си тук? пак и пак. Спрях. Вдигнах глава към небето - пълнолуние. Луната осветяваше пътя ми, но не и мислите ми, жалко - щеше да бъде хубаво да прави и това. Обичах пълнолунието - любимото ми време...и за лов...
Въпросът ми се появи отново - сякаш имаше собствен разум и знаеше, че така ме дразни, правеше го съзнателно. Може би исках да изчезна, да се върна, както всеки път, когато нещо не ми допадаше. Лошото беше, че не исках. Кое ме задържаше? Глупав въпрос, следователно пропуснах и него. Но отговорът ми беше ясно изразен в мислите ми - Ти си с него, ще го следваш, дори да се отказа... Да, след превръщането ми, бях останала с него, водеше ме на всякъде, но тази вечер заявих, че ще продължа сама.
Въздъхнах. Постоях малко със затворени очи и се отърсих от тези мисли. Няма вече да мисля за това успокоих се.
Сега обаче усетих друго, нещо много познато. Беше ми ясно за какво ставаше дума. Бях преодоляла желанието за кръв, почти го контролирах - той ме научи да се сдържам. Но сега, за мен като сравнителни нов вампир ми, жаждата ме завладя и доста бързо освободих стягащата примка от врата си, която ме караше да се задушавам, мъчейки се да подтисна естественото...
Усмихнах се дяволито - нещо присъщо, когато ловувам, беше ми като знак за тези, които ще бъдат плячката ми. Затворих очи, вдишах дълбоко и езикът ми мина по горната устна... Приятна миризма. Наслаждавах й се, но когато реших че е достатъчно...направих две бавни крачки...
- Моля те - извика мъжът. - Моля те...
Нямаше какво да му обяснявам, вече бях взела решение той да е моята вечеря. Все пак след отсяването на жертвите остана само той - стар, бездомен, тъжен - следователно бе негов ред да се принесе в жертва на нещо полезно, а именно на мен.
- Съжалявам - прошепнах. Наведох се и му стиснах ръката за сбогом. После се засмях с глас. - Бъди спокоен...
- Моля те...
Друга миризма ми привлече вниманието ми. Обърнах се и го огледан. Старецът се опита да избяга, но аз се извъртях. Минах му отпред и приклекнах до него.
- Тихо - прошепнах до ухото му.
Запуших устата му и впих зъбите си. Вкусът ме задоволи, но не можеше да се сравни с нещо по-младо...като това. Погледът ми се плъзна по момчето. Изправих се и се обърнах към него.
- Уплаши ли се - попитах, без да викам, но достатъчно че да ме чуе. - Не се бой, не съм те набелязала.
Приближих се малко и останах с поглед вперен в него, очаквайки да каже нещо на свой ред. все пак не всеки ден се срещаше вампир.

Очевидно не бях забелязал, че беше нощ и някой нямаше да ме удостои с вниманието си в така наречения безплатен университет, който се мъчех да открия цял ден. Луната забиваше ,отразените от слънцето си, лъчи в мен сякаш се опитваше да ме спре да направя нещо. Това нещо се съдържаше от няколко движения и острото оръжие, което сега стисках в ръката си.
Не трепнах когато тя се обърна. Останах все така спокоен и хладнокръвен, сякаш цял; живот съм правил тов и ще продължавам да го правя, все още учещ се или вече напреднал в тази си моя професия. В действителност не беше така. Носех камата в себе си почти постоянно. Бях , така да се каже, предопреден за тези малки опасности, които можеш да срещнеш в тъмни улици като тези. Не бих си направил труда да убивам просто така. А и вампирите трудно биваха убивани, особено с малка кама като моята. Ако беше върколак щеше да бъде с пъти по-лесно, поради причината, че камата беше сребърна. Това определено си беше плюс...за мен?
Отново отбелязах сам за себе си, че някакси крехката същност на момичето не й прилягаше за дейността ,който извършваше от години, може би. Не й прилягаше да се навежда към старците, бездомни и страдалци, да впива зъбите си в тях и след това....Ами, да ги убива. Колко ли бе убила, а кой ли би я счел за виновен?!
Изведнъж всичко спря дс се върти и тя попита дали съм се уплашил. Приближи се леко, сякаш внимаваше със стъпките си, които правеше. Грешни или вярни да са.Продължи като съобщи, че не ме е набелязала.
В първия момент не отговорих абослютно нищо. Просто замълчах изчаквайки още една нейна реакция. Тя пристъпи още ена крачка. Като мен беше спокойна, но се усещаше, че не искаше да си навлича неприятности.
Сега се замислих, че може би при онази пухкавка жена от онези улички би било по-д0бре, но веднага избих тая своя мисъл от главата си. Защо никога не срещах наркомани и пияни , но хора, а винаги се натъквах...на такива?!Не, че можех да преценя за същостта и харектера по расата, както често другите правеха, но все пак, това не беше ли някакъв плюс или минус от страна на собственика?!
Стоях изправен, почти обездвижен. Ръката ми се отпусна около камата и я оставих своябодна.
-Мъртъв ли е? - попитах изведнъж и посочих с ръка към стареца. Но не погледнах него, а очите ми бях анапълно приковани в момичето - вампир.- Не би го оставила да живее с болката-продължих убедително аз.

Парещата жажда не ме изгаряше и не се чувствах изнемощяла от глад. След като си взех принадлежащото ми, се чувствах още по-спокойна и самоунерена. Знаех или поне бях уверена, че сега имам надмощие - и да беше малко, ме устройваше. Можех да го нападна и да си взема още една...награда. Тази ми идея ми хареса - беше млад и красив, следователно и кръвта му не бе лоша...Но за тази вечер стига, поне до този момент, в който не ме нападне. Не исках да отнемам още животи без да е наложително, колкото и дявълчето в мен да крещеше точно обратното - Хайде, сама си...И все пак с малко по-убедителен тонуспях да го подтисна, така че да замълчи.
Луната ни огрямаше ясно. Нищо не можеше да се скрие от нейния поглед. И тъй като аз се приближавах крачка по крачка все по - близо до него, успях да доловя леко напрегнатата му стойка - едната му ръка бе отпусната близо до уръжието му. Изненадах се - не го очаквах. Явно той не попадаше в моята категория с потенциялни жертви. Следователно тихият глас на правдата в мен зашептя да не го убивам, но това ми беше вече ясно.
спрях се в непринудената си стойка с небрежната усмивка, която казваше - Изненадан ли си, след като и ти не си човек? Бях доловила миризмата му - различна от човешката.
Колко ли лоша изглеждах в очите му? Колко ли искаше да намушка камата, без да знае, че ще се възстановя? Какво си мислеше?
Не се чувстах смутена, нито исках да кажа Прости ми...
Дали старецът беше мъртъв?
- Разбира се, че е...- проговорих тихо. - Не съм чак такова чудовище да го отсавя да се мъчи...и да живее с болка...
Погледнах назад. Може да бях вампир, но все пак не исках други да се мъчат.
- Нямаше как да го спасиш - добавих, като се извърнах да го погледна. - Висчко беше решено вече.
Останахме така миута.
- И все пак името ми е Франсис. Но, на дали искаш да знаеш името на вампир.
беше си самата истина. Поставям се на неговото място. Ако бях тази с камата бих се нападнала и...Спрях. Беше невъзможно да ме убие, не и с този малък нож. Въпреки това геройството щеше да бъде велико, а смъртта му достойна. усмихнах се с насмешка на мислите си. Колко глупаво, а той не беше от глупавите. Знаеше изхода от тази схватка и нямаше да рискува. Поне останах с такова впечатление.
Постоянно впитият в мен поглед обаче ме дразнеше леко - сякаш ме изучаваше. Усмихнах се дяволито и след секунда се озовах зад гърба му. Прошепнах тихо:
- Така по-добре ли е?

Още една крачка. Нейният поглед ме изучаваше точно както моят нея. Искаше ми се да кажа нещо, но просто не знаех общо-взето какво. Или защо ми беше притрябвало да казвам нещо, то всичко се обяснява от само себе си. Погледът й продължаваше да стои върху мен, макар по едно време да се отмести, близо до ръката ми, но не точно. Сякаш беше усетила малкото остро оръжие, което покорно стоеше на колана ми и чакаше моята сладка заповед да се забие и щедро да закапе кръв. Много кръв. Само дето тя нямаше да умре. О, в никакъв случай нямаше да умре. Не, че знаех много за тази раса, просто и аз се опитвах да съм навътре в нещата в този мой противен свят с всякакви създания, които се опитваха да живеят по свой собствен начин, но така или иначе си вредяха едни на други. Може би това беше кръговрата на нещата, а аз сякаш бях нисша раса. Не бях безсмъртен като нея , не се движих бързо като нея или нямах нищо по-особено от вродените сили на другите раси. Имах три единствени получени, сякаш, сили, които може би си вървяха с мен, ръка за ръка и не ме пускаха при никакви обстоятелства.
Тя потвърди, че старецът е мъртъв. Никой не оставяше човек да се мъчи. Това беше жестоко, особено жестоко към малките беззащитни хора на Земята.След това тя каза, че е нямало как да го спася.
-Повярвай ми, нямах никакво намерение. Той е твой, беше. Не ми е в работата. - поясних след като тя каза това.На свой ред момичето каза името си. Франсис. Колко хубаво име само. Този път аз се приближих спазвайки любезност, за да поема ръката й. Тя не се отдръпна. Усетих дланта й, студена като стомана, но все така мека и нежна, а кожата сякаш беше направена от прозрачно кадифе. След това усети всичко това върху устните си, целувайки обратната част на дланта й . Зелените ми очи се взираха в нея. След което се изправих и пуснах ръката й. - Себастиян - казах името си и аз на свой ред. Вече усещах мириса на стареца .

Студеното тяло, студената кръв, може би те прилягаха чудесно на студеното сърце вампира, който не се отказваше от нищо, което иска. И може би, благодарение на студената си ръка, успях да усетя топлите му длан и устни върху дланта си. Меката топлина погали кожата ми и се отдръпна.
Имаше красиво име - прилягаше му идеално, звучеше нежно и непринудено, но се долавяше онази надменна, присмиваща ти се нотка, която дразнеше, но същевременно те караше да благоговееш пред него. Беше в пълен контраст с гласа му - гласът му имаше топъл тембър. За мен обаче си оставаше поредното име, което обстоятелствата щяха да покажат дали щях да го запомня, или не.
Беше доста неловко от една страна - та аз извърших престъпление пред очите му. От друга обаче се почувствах поласкана, което говореше, че той държи на изисканите обноски, или само само се подлъгвам по външния му вид. А ако беше второто щях да остана доста разочарована.
Миризмата беше крайно неприятна, така че беше по-добре да се махнем, но накъде? бях дошла тук преди седмица - две, но не бях разузнала добре града, можех да се изгубя, но това на практика ми изглеждаше невъзможно - все щях да се върна по стъпките си назад, благодарение на миризмата.
Видимо и на него не му се хареса мястото.
Засмях се и мелодичният ми глас пречупи тишината. Нямаше никого, бяхме сами, което се обясняваше с факта, че е късно и то точно при тъмната част на града. Кой друг би дошъл тук?
Името ми далеч не бе нежно като неговото, но пък гласът ми можеше да компенсира това без никакви притеснения.
-Май е по-добре да се махнем - проговорих, като ръката ми се плъзна по врата ми, който се извиваше назад към неприятната гледка с леко глуповата и неуместна усмивка, която прилягаше на лицето ми. - Предполагам, познаваш града?
Направих няколко крачки напред. приканвайки го да направи същото, което той стори доста бързо.

След като твя тръгна пред мен, точно когато стигна на една линия с тялото ми се обърнах в нейна посока и някакси доброволно, подчинено, тръгнах след нея. Тя ме бе попитала дали познавам града. Бях за един ден тук, обиколил половината град и все пак не можеше да се каже , че познавах града. Но за всеки случай можех да се оправям с жителите. Повечето бяха , как да го кажа, ,,дръгливи холандци". Не исках да обиждам никого, но половината биха доста високи и ужасно слаби. Имаше високи и не толкова слаби, но тя беха изключително високи хора. Трябваше да направят баскетбола техен национанлен спорт или нещо от този род. А и говореха странно, нашите холандци,за които ставаше въпрос. Когато говореха се чуваше изключително ясно ,гр' с леко притапено г.Много странно. Сякаш не говореха холандски или какъвто там език е, ами... Както и да е. Нямаше да размишлявам дълго, защото се наложи да отговоря на въпроса на Франсис.
- Дааааа - отговорих с дълга, продължителна сричка. Леко се засмях. - Нямам никаква представа от къде да излезем и накъде та тръгнем. Всичко е затворено , при положение , че е към полунощ - изразих менние.
Когато Франсис се обърна забелязах, че може би беше на моите години. Нямах никаква представа. Вампирите си оставаха на една и съща възраст, знаех от някъде. И всяка година щеше да учи все едно и също, само дето трябваше да се мести от град на град. Познато ми е това за градовете. За ученето не.
Вървяхме мълчаливо няколко минути, през които в главата ми се зададе нов въпрос - ,,Тя дали си мисли, че съм човек?!'' . Можеше и да не си мисли , при положение, че въпобще не бях реаргирал, освен онова с камата. Но не мислех, че някой човек би искал да държи кама в себе си, камо ли да реаргира гладнокръвно, докато гледа как едно момиче пие кръв. Та това си беше ненормално, може би от моя страна. Затова стигнах до отговора ,, Да, тя знае, че съм човек. Това е хубаво" . Фазата с полудяването нараства до големи размери. Това определено не е хубаво.
Искаше ми се да кажа нещо, но какво, по дяволите? Да попитам ,,От кога си вампир?" , ,,Разкажи ми за превръщането си" . Пф, много , много да не мисля, не ми се отдаваше май.
Още три минути в ходене и излязохме на улицата до онази пухкавата жена , облечена в пера. И май само пера. Гррр... Тя отново ме погледна и ми махна, от което май на Франсис й стана смешно, защото и тя го беше видял. Аз на свой ред се обърнах , за да видя дали не маха на някой друг, но очевидно жертвата бях аз, единствено аз. Брр...
-От къде сте, Франсис?-попитах след дългото мислене за въпрос.

Погледнах го. Усмихнах се, защото дамите се опитваха да го привлекат, или поне вниманието му, но опитите им бяха безуспешни - туй не им обръщаше никакво внимание. Виждах раздразнените им погледи, отправени към мен със завист, може би. отстрани наистина имаха повод да ревнуват, но в действителност не беше така. За да подразня следващата ми жертва, която може би ще бъде сред тях, по простата причина, че тя или той се вписваше добре в изградения ми профил, аз прекарах ръката си през лакътя му, а другата ми ръка притисна дланта ми към него, както някога богатите и красиви дами са били придружавани от младите джентълмени и преуспели господа. Както мъжете са въвеждали жените в балните зали и танците. Сега най-вероятно си създадох врагове, но не всеки ден имах възможност да го направя.
Обърнах глава към него, учудена малко от изискания му начин на говорене, който ме подтикна да хвана ръката му.Усмихнах се дружелюбно, но без онова надменно намекване.
Погледнах нагоре към небето, обсипано с безброй блестящи звезди, които не можеха да се сравняват със скъпоценните камъни на ничия огърлица, по простата причина, че са много по-красиви и бляскави. Оставих се той да ме води, докато погледът ми търсеше най-блещукащата звезда.
- От никъде и всякъде - проговорих внезапно, когато стигнахме уж по-оживена улица , по факта, че имаше фенери по тротоарите, и някои рекламни табели още светеха в безнадеждни опити да привлекат някого - закъснял минувач като нас.
Отговорът ми май го смути. Защо не му отговорих веднага? Може би просто не исках да призная отговора пред себе си. Той бе обвързан със скъпи и болезнени спомени.
- Когато ме превърнаха бях в имението на баща ми, но после заминах с вампира, който ме превърна.
Усмихнах се печално и малко жално.
- Обиколих света с него, но сега съм тук.
Вече бяхме далеч от онези изискани дами, така че аз се отделих от него - пуснах ръката му, освободих го от примката, защото когато хващах някого, аз се вкопчвах не само в ръката, а и за ръкава му - пръстите ми се впиваха в дрехата му. Все пак аз не го питах удобно ли му е.
- Ами вие млади другарю? - разсмях се, защото беше доста по-млад от мен. - вижте, нека спрем с официалния начин, става ли?

Усетих как ръката й премина през лакътя ми, а другата й ръка притисна длан . Това ми припомни за 17-18 век, та най-вероятно и 19 век, когато така са държали ръцете си двойките. Обърнах се към нея, но погледът й бе насочен към жените от моята червена улица, които някои от тях гледаха към нас, може би към мен и на една май от завист й се появи тик. Франсис можеше да накара своята кокуренция да завижда, много да завжда. Това нейно действие ми хареса. Доближих се до ухото й и прошепнах, все още гледайки към жените ,, Наистина ли го правиш заради тях?!" . Тя се обърна, но не каза нищо. Усетих как пръстите й бяха впити в ризата, която бях облякъл.
Проследих погледът й , който беше насочен към небето. Там бяха наредени купища и купища звезди, които се сливаха сякаш в едно. Не бях много добър в астрономията, но разпознах две съзвездия, които бях виждал в учебника по физика. И сега зведите стояха на едно и също място, гледайки ни и сякаш се любуваха на някаква гледка, както ние на тях. Имаше много ярки и много тъмни звезди. Някои не се виждаха , защото в момента луната беше особено силна и около нея беше просто светлина. Бях го отворил само веднъж по някакви незнайни обсоятелства.
Подминахме съответните улички, но ръцете й бяха в същата поза както преди.
След това тя каза, че е от всякъде и , че е ходила на много места. Разказа, че била превърната в имението на баща си, но след това била тръгнала с вампира , който направил превръщането й в реалност. Питах се дали е боляло.Или беше по-бързо от заспиването? Много по-бързо, дори безболезнено? Ето такива въпроси се въртяха из главата ми и не искаха да стоят там и желаеха да излязат, да бъдат разбрани, да получат отговор, от който бях доволен, дори и аз. И все пак запазих тези свои мисли за себе си.
Тя ме пусна.Колко жалко. Беше доста хубаво , макар да беше само като игра пред онези дами, особено пред моята ухажорка - пухкавата рижава дама. Много пухкава. С пера. Много пера.
- Аз? -отговорих на въпроса с въпрос. - Ами и аз така. Обичам да пътувам, но същевремено си търся университет , който да е безплатен. Няма кой да ми плаща за него. Таа, в Холандия са безплатни. Сигурно ще следвам едва няколко месеца тук, най-много година - усмихнах се.- Защо си сама? - попитах вече отхвърляйки формалността.

Сменяше темата - това ми направи впечатление. Защо? Любопитството ми започна да ме гъделичка отвътре, направо ми закипя да го попитам. Но една червена лампичка ми светна пред лицето - удивителен знак. Предизвика усмивката ми, която прикрих, като я прикрих с ръка, по-точно с длан. Приведох леко глава, а косата ми падна от двете ми страни на лицето, като го закри. Отметнах глава назад и встрани, в резултат на което косата ми се отметна и разроши. Пъхнах ръка и я отместих по-правилно. Удивителната ме накара да си спомня каква тайна криех, и как бе по-добре да не втълпявам никому за това. Но той знаеше моята тайна, следователно исках да измъкна от него някоя негова тайна. Сега щях да чакам идеален момент, за да го направя.
А сега следващото пламъче, искра, която проблясна в мен, бе тази на моето остроумие и шеговитост. Беше хубаво време за шеги.
- Не съм сама - отвърнах. - Нали съм с теб?
Изкикотих се и мелодичният ми глас отново разчупи пластовете атмосфера.
- Защо, има ли значение? - вече по-сериозно. - Този въпрос мога да ти задам и аз!
Чу се гръм, а после лек тропот. Вдигнахме глави и над нас небето бе обсипано с много облаци. Така и заваля. Бе толкова внезапно, че почти ни измокри. Себастиян се помъчи да ме дръпне под един балкон, въпреки че не изглеждаше притеснен да се намокри, така че аз го издърпах под дъжда.
- Супер, а?
Толкова внезапен бе дъждът, подаващ се зад покривите на високите блокове, и рукна върху плочестите улици. Малкото хора се разбягаха насам - натам под стрехите и терасите, под навесите. Но аз не позволих на придружителя си да ме изостави на дъжда сама, и тъй като дъждът си беше силен, за няколко минути вече бяхме вир вода. Усещах мокрите си дрехи, които се лепнаха по тялото ми, и ми държаха студено. Косата ми се сплеска и ми се лепна по лицето - отместих я. Улиците станаха мокри и хлъзгави. Спрях се и се приведох, като свалих обувките си.
- Няма да подгизвам съвсем! - засмях се и го приканих да направи същото.
По нагретите от слънцето плочи падаха с пукот едрите капки, а над тях се вдигаха пухкави облачета пара. По капаците на паркираните коли капките падаха и тупкаха като по барабан.
Двамата със Себастиян се кикотехме на улицата. Дръпнах го за ръката да седнем на бордюра и аз се извърнах към него.
- Не си ми отговорил - припомних му. - А тъй като сме мокри и няма къде да се скрием, чакам отговор.

Усещах как капките вода попиваха във вече мократа ми коса, в ризата ми с дълги ръкави. Чувствах хладките капки по кажата си и след малко започнаха да капят и от мен. Върху лицето ми се спуснаха няколко, идващи от косата ми. Прокарах пръсти през нея, за да мога да я пригладя назад, че да не капе през очите ми и да не ми пречи да гледам.
След като всичко това започна аз придърпах Франсис под един навес, но очевидно тя сметна за добре да стоим под дъжда и аз не й се възпротивих . Продължихме напред, вече напълно мокри, което породи внезапното желание у момичето до мен да си свали обувките с предтекст, че няма да подгизне напълно. Не виждах никакъв смисъл в това, а и моите обурки бяха нещо като водоустойчиви. Едната полезна покупка от моя страна. или беше подарък?! Май ги бях купил аз с едната си заплата, но все пак си бяха пари, които можех да изхарча и за други, не толкова полезни неща.
Плочите , върху които вървяхме, предположих, че са топли, все още топли от слънцето, което цял ден ги напичаше.
Покрай нас минаваха двама-трима минувачи . Нямаше кой друг да минава толкова късно през нощта, а на всичкото отгоре и докато валеше пороен дъжд, на който ние се радвахме. Обожавах такова време. Само дето започваше да става по-студено от моето обичано време, защото до преди малко беше топло.
Тя ме беше попитала защо аз съм сам. Не бях отговорил веднага, но очевидно се налагаше, защото тя ме подкани, след като седнахме на бордюра и се загледахме в някои, минаващи далеч от нас, таксита и някоя друга кола, запътила е на някъде, в този непоносим за хората час. Зад нас имаше няколко сгради, от които чувах шумове, гласове и естествено виждах мислите на съответните обитатели. Не мислех, че някога бих свикнал с това. Това да гледам най-съкровените мисли и желания, покрити в сънищата на съответната личност, в чиято глава бях незнайно как влязъл и пред мен изникват сънищата. Толкова много сънища!
Реших да ги оставя на мира и изведнъж всичко утихна в главата ми. Никога не ставаше така.
- Няма с кого да съм. Но се радвам, че ми правиш компания през нощта. И се радвам , че е тук. Можеше и да е другаде - казах аз и вдигнах рамене, не слушайки какво приказвах.Отпуснах леко пускулите си, мислейки за водата по себе си.-Знаеш , че не съм обикновен човек, нали? - попитах и се засмях малко тъжно. Една тъжна усмивка на нечие лице.

Вече бяхме доста дълго под дъжда, но не ми правеше впечатление. Лошото беше, че заради моята прищявка и двамата стояхме мокри, или по-точно май трябваше да се чувствам виновна, че и той е мокър. Но на мен ми беше забавно. Сякаш бях дете, което за първи път вижда дъжд, и съответно му се радва по същия детски начин - наивно и глуповато - нещо много обичайно. Незвисимо от вампирската ми същност, някъде в мен се проявяваше наивното аз. И сега беше точно такъв момент.
Не бил човек? Трябваше ли де се изненадвам, да се радвам, да се плаша, както правеха обикновените хора? Не! За мен не беше същото. Бях съвсем различна, та дори може би бях по-страшна от него. Мислите за онази страшна сцена отпреди малко ме накара да въздъхна. Поклатих глава, за да ги прогоня. Каквото и да беше не ми беше враг и не се очертаваше да става нещо лошо. Сега очаквах с интерес да разбера какъв бе той, Каква бе тайнствената му личност. Каква тайна криеше в себе си и каква тайна ми се очертаваше да пазя.
- Да, - кимнах, като ръката ми започна да чеше главата ми като някой критик. – Знам, че не си човек, иначе щях да ти изпия кръвта.
Засмях се весвло и отворих уста, сякаш чаках капките да напълнят устата ми с вода, но малките капчици изобщо не можеха да го постигнат. Колко жалко, иначе толкова много можеше да се събере, поне на теория, а не да го губят напразно. Тези мисли ми се сториха налудничави. Погледнах го, все още такава, даже се изплезих и затворих очи. Той се засмя.Затворих си устата и приех нормален вид. Защо мълчеше?
- Е какво си? – преминах директно на въпроса.

Дъждът не спираше и вече чувствах студ по кожата си, но не помръднах. Взирах се напред към някои от светлините на минаващите таксита, светнатите лампи на хотелските стаи в хотела пред нас, наляво - Квартала на червените фенетри, който също светеше и беше някак оживено сега по това време, малкото магазинче за сладки зад нас, което очеивдно имаше дълго работно време и сега работеше. Вътре имаше една жена с мъж, които си купуваха...кексчета.
Личен опит - бяха вкусни, нищо , че вътре имаше марихуана. Не беше нищо кой знае какво. Начинаещ като мен би се замаял леко , би походил няколко неясни крачки и щеше да се озове на нешпознато място, две пресечки по-надолу от този магазин.После не успяваш да намериш обратния път, поради причината, че когато си идвал ти се е виело свят и не си разбирал въобще како правиш. Защо говорех за себе си в 2ро лице? Както и да е, миналото ми с дрогата се приключи и стигаше само до опита ми. Който не беше много успешен, но пък и не беше толкова лошо , колкото всички смятаха. Не, че имах намерение да се дупча с инжекции. Но кексчетата бяха примамливи.
Магазинът , естествено не беше единствен. Пък и тук всичко това беше позволено - жени, дрога. Какво повече му трябваше на човек?!
Пари?
Може би и те бяха нужни, но на някого , на когото светът би се разрушил без тях. Нека вземем за пример самият мен. Можех да живяя с няколко долара, евро или каквато и да бе валута за седмица. Но всичко това може би се дължеше или на това, че съм като спестовна книжка, или , че не харчех много за глупости. А тогава не изкарвах повече от 100 евро на месец. За барман толкова дават.
Станах и отидох до магазина, а след като влязох извадих една банскнота и си взех кексче. Сега имаха повече видове, отколкото сутринта. Предположих, че минаваха и деца, а това не беше много добре за магазина, а пък и за децата. Продавачката се усмихна, подавайки ми малкото сложена дрога в сладкиша, в едно хартиено пликче. Разминах се с двойката и излязох, като се чу лекото звънене на малката камбанка на вратата.
Върнах се при Франсис, която ме чакаше. Реших все пак да отговоря:
- Нищо особено, Франсис - казах аз и отново се засмях. Нищо особено - Мога да видя сънищата и най-съкровените ти желания, които сънят ти е попил - смях. Отхапах от кексчето. Стори ми се вкусно и този път не ми се зави свят - Стига да заспиш - продлжих аз- мога да разбера всичко и да те накарам да помниш съня си, който щеше да бъде превърнат в кошмар, завинаги.Вампире, можеш да пиеш кръв и да караш всички да се страхуват от теб, но бас държа, че не можеш да се равняваш на това - предизвиках я леко. Подадох й кексчето от другата страна - Искаш ли да опиташ? - попитах, предполагакйки, че нямаше да знае какво имаше вътре.

Погледнах го с желание да му откъсна главата, после да изпия кръвта му и го оставя някъде, където да не го намерят. Всичко това премина само през главата ми - спестих му го, макар че съжалих за това.
Предизвикваше ме без да подозира, че аз също обичам да го правя. Спорът и отстояването на позиция бяха моята стихия - любимото ми занимание. Още преди да добия жаждата за кръв и всички други бонуси, които идваха в пакет с нея. Тези бонуси поне бяха по-понусими.
Вдигнах поглед към него. Едната ми вежда се повдигна, гледайки го как отхапва и ми предлага да напровя същото. Повдигнах ръка и взех каксчето. Не му личеше да разбира, че аз знаех какво има, или поне предполагах.
Вгледах се в уж безубидното кексче. После вдигнах глава отново към него. После се замислих пак в това какво да отвърна на думите му. Прекарвах възможно най-гадните и хапливи, най-предизвикателните и закачливи реплики и после заговорих съвсем тихичко, сякаш на себе си:
- Колко глупаво кексче!
Замълчах. Засмях се и ирисите ми допряха в стените на очите ми.
- Да, не мога да виждам кошмарите и мечтите ти, но за разлика от теб, аз убивам почти безпристрастно и не се боя да стана на купчина прах, защото може би го зъслужавам. Още повече не се страхувам от тъмнината и мога всеки момент да изпия кръвта ти, щом реша, че ме предизвикаш в повече. И всичко това, за да докажа, че съм нещо повече от когото и да е друг.
Отново смехът ми прекъсна думите ми. Направо не можех да го контрилирам.
Още държах в ръцете си кексчето. Не бях отхапала от него, и нямах такова намерение. Вдигнах ръка и пръстите ми се свиха възможно най-стегнато. Кексчето се раздроби в ръката ми. Усмихнах се нахално, като оглеждах трухите в ръката си.
- Колкото и да си дал за него - проговорих пак. - Така е, щом ме предизвикваш.
Замълчах и изсипах трухите на земята после го погледнах право в зелените му очи.
- Защо го взе, като знаеше какво има вътре?

Точно когато изсипваше малките трохички, които бяха раздробени още повече в ръката й, Себастиян се наведе и показа шепите си, където изпаднаха трохите. Имаше някакви черни точици по тях, които той не забеляза. Очевдино Франсис знаеше какво имаше вътре и все пак Бастиян беше направил лоша преценка за това, че й беше предложил. Или я беше предизвикал. Не за второто- не. Винаги се опитваше да изпъкне с нещо и сега леко успяваше, но Франсис показа и своите черти. Които, всъщност, Бастиян сметна за лошите. Беше казала, че убивала, че пие кръв, без да й мигне окото и , че не се страхувала. От тъмното. Кой се страхуваше от тъмното, освен малките беззащитни дечица, които си нямах аи на понятие какво ставаше в истинския живот, различен от техния забавен детски свят?Онзи свой свят, който и аз познавах. Някакси пълен с мечти, напълно нереални, но все пак желания, които искаме да постигнем в нашия живот. и накрая не ги постигаме. Озоваваме се на напълно различно място от мечтаното, сположение различо от мечтаното и разбира се личност, различна от желаната , каквато искаше да бъдем. Всички ние...
Себастиян дояде трохите, от което Франсис се учуди малко. Тя отбеляза, че кексчето било глупава, малко преди да го строши. След това бе изявила на яве своите черти. Накрая зададе въпроса, който очакваше Бастиян. Тя попита защо си беше взел кексчето, след като е бил наясно какво се съдържаше в него.Имаше един просто отговор, който 18 годишното хлапе използва:
- Защо знам какво има - чу се възвишено гласът му. Някъде из улицата той прокънтя и се скри.Франсис беше казала, че можела тук да му изпие кръвта. Не трябваше да я предизвиква, но Бастиян знаеше, че нямаше какво да губи. Отметна няколкото кичура паднала коса от врата му, от страната на Франсис и изви шията си леко настрани. Сега тя беше леко осветена от една улична лапна, намираща се в непосредствена близост до тях.- Решавай тогава - Себастиян изви погледът си хищнически, стискайки камата си с другата ръка, която беше скрил.- Но бъди жена - бъди нежна.

Пак онова ужасно чувство за изгарящото грешно желание. Онова, което пареше в гърлото и го пресушаваше отвътре. Слагаше примката на врата ми и дърпаше, като ме задушаваше. А примката беше желанието да не го правя. Да стана и да си тръгна. Да забравя за това желание. Да забрвя неговата изкушаваща кръв, която ме привличаше още повече, поради факта, че сам предлагаше и оголваше врата си. Така ми се прииска...
Поклатих глава и го погледнах недоумяващо.
- Защо? - едва се чу. - Ще ме намразиш!
Защо изпитвах жажда и исках да забия зъбите си в него? Бях пила кръв вече. Точно пред него бях отнела живот, а сега той...
Още едно поклащане на главата. Какво можеше да стане? Нямаше да прекалявам...Щях да се контролирам...Нямаше да го нараня...нали?
Той мълчеше. Нищо не каза. Не отговори. Просто оголваше врата си пред мен, изкушавайки ме безпределно. Премина мислата, за това какво съдържа кръвта му сега. Но това не спря онази пареща жажда.
Приближих се до него. Опрях ледената си ръка на тила му, заравйки пръсти в косата му. Усетих как настръхна от студената ми кожа, но това стана бързо и изчезна. Той свикна с нея. Устните ми почти допряха ухото му. Леденият ми дъх загали ухото му. Тихият ми глас се разля в тъпанчетата му като мелодия.
- Обещавам, ще бъда жена.
Другата ми ръка докосна рамото му и остана там.
Приближих се още малко и го захапах. Усетих как кучешките ми зъби пробиха нежната кожата. Пръстите ми стиснаха косата му в дланта ми. Капка кръв потече от раната. После бързо изчезна.
Отдръпнах се. Едва няколко секунди бях до него. Едва няколко капки кръв успях да усетя.
Отделих се от него. Погледите ни се срещнаха. Раната изчезна. Излекува се. Значи не само аз си служех с това. Усмихнах се. Все пак не го нараних много.
Пак се приближих. Наведох се към мястото, където беше раната. Студените ми устни докоснаха невидимия белек. Целунах мястото и после прошепнах преди да се отделя:
- За да ме помниш...да помниш вампира...

Болката. Това беше единственото , което Бастиян усещаше в мига на уихапването. Усещаше студената й кожа, върху себе си, притискането на ръката й, стискането на косата му, от страна на Франсис. Усети миризмата на кръвта си, собствената си кръв, която той усещаше във вените си. Франсис отново притисна ръката си, беше се максимално приближила до контрольора на сънища, който сам беше предизвикал вампирката. Но преди тя да го захапе, той усещаше неустоимата жажда за кръв, макар да беше пила преди час, онова желание, който всеки изпитва от нещо или нищо, нещото, което те кара просто да забравиш всичко и да започваш да настройваш ума си, че всичко би било наред. Но накрая след като всичко свърши ти се усещаш и разбираш какво си направил.
Противно на последното казано от него изречение, Франсис се отдръпна навреме. Бяха капнали пет - шест капки кръв, които най-вероятно тя бе поела и попила като сух лист хартия.
Раната му се излекува за секунди, без дори да я докосва с ръка, както винаги правеше и както винаги успяваш, все пак. Франсис не се учуди или той не я усети да го прави. И все пак тя отново се приближи към излезналата рана, от която не остана и белег, и го целуна нежно. Усети студените й ,но меки устни върху шията си, точно там където преди няколлко секунди усети едва поносима изгаряща бока. Сякаш някой забиваше кама в някого. Някой изгаряше кожата му, а Себастиян се опитваше да го преодолее. Беше стиснал леко очи, защото въпреки че беше мъж, той чувстваше това прекалено силно.
И болката можеше да се описва на дълго и на широко.
Срещнаха погледите си , но аз беше млъкнал. Не каза нищо, а само се загледа напред. Не я мразеше, за такова нещо той не си беше помислял. Нямаше никаква причина да я мрази, той сам си го беше повикал това.
-Как да не те запомня? - попита Себастиян, но не я погледна. Все още беше зареял поглед отново към светлинките на хотелите.

Можех само напразно да се опитвам да намеря погледа му. Дори да го търсех, той си оставаше вперен и замислен напред, а моят блуждаеше като заблудена пчела, която не може да намери кошера си. Блуждаеше и минаваше през всички обекти, но нито един не задържа вниманието му.
И да го гледах, да придобия телепатия беше невъзможно, колкото и голямо да беше желанието ми. Как завиждах на притежателите на тази способност в такива моменти, а иначе нямаше и да помисля за това. Всяка способност си има своите хубави и лоши страни.
Сега исках да разбера какво се върти в главата му. Какви мисли крещят и пробиват тъпанчетата на ушите му. Та сигурно можеха да заглушат и моите думи. Дали беше нужно да казвам нещо, или по-добре да мълча? Такива бяха моите мисли, които се повтаряха като ехо и отекваха в главата ми.
Сякаш ме нямаше.
Сякаш бе останала единствено сянката ми, причина за която беше светещият сладкарски магазин зад нас. От който взе кексчето, от което останаха само трохите, след като се намесих.
Само въпросът му ми подсказа, че все още присъствам. Че сянката ми си беше зашита за мен и нямаше нужда да викам Пан и неговите другари да ми я гонят и зашиват.
В последствие на това, нови мисли заместиха предишните. Мисли свързани с отговора ми. Но казаното от него прозвуча повече като реторичен въпрос.
Нещо пламна и усетих как останах поласкана. Вампирката с безстрашното сърце и желанието за кръв...се бе поласкала от думите му.
Бледа усмивка озари лицето ми.
- Човек може да помни само това, което иска...или не - не беше нужно да говоря силно, той ме чуваше добре. Все още бях близо до него, дори малко повече от границите, които си поставях обикновено.
Междувременно дъждът бе спрял. Сега се усещаше вятърът, който помагаше на облаците да поемат по своя нов път далеч оттук. И те му се подчиниха така, както се подчинява послушното дресирано куче на треньора си. Облаците се разчистиха и над тъмното небе на Амстердам заблестяха звездите и луната.
Вдигнах главата си и се загледах отново в тях - правех го винаги, когато имах възможност, а това беше всяка вечер.
Чаках Себастиян да каже или да направи нещо.

Леден смях.
Идеалното определение на смехът на Бастиян точно в този момент. Той бе едва на 18, но знаеше много неща и главното нещо бе, че не може да забрави нещо, дори да го иска силно. То винаги се промъкваше ей така и започваше да бушува в главата на Себастиян и не спираше. Довеждаше до главоболие и създаваше още повече спомени, пряко свързани със съответното нещо, което контрольора искаше да забрави. Никога не успяваше.
Никога не действаше.
,,-Не ме интересува, хлапе!Знаеш ли какво ме интересува? Интересува ме това как веднъж завинаги да се махнеш от тук и да ме оставиш намира. Ти...изчадие на дявола!" Това биваше казано много често на малкия контрольор на сънища, все още неопознал дарбите си и невеж в използването му,. Тези думи принадлежаха единствено и само на баща му, казвани от него , когато майка му беше някъде навън, криеща се от тежките ръце на този човек. Колко пъти беше усещал дланта на баща му по лицето си и не бе казвал нищо. Не би го нарекъл урок, в никакъв случай.
,, Как можа да го допуснеш!? Как ?" звучаха въпросите отправени към майката на Бастиян от страна на баща му. И всичко това се повтаряше.
Вятърът, прнзиващ лицето му, го извади от свички тези мисли, които нахлуваха в главата му, всички тези думи и въпроси. А сега дози вятър ги отвя , просто така, но Бастиян знаеше, че те се връщат. Те винаги се връщаха.
- Не е вярно и не можеш да ме убедиш - каза накрая мъжът и се усмихнах, гледайки напред.
Той държеше на своето и трудно вярваше на това, което другите искаха да му втълпят.Стига обаче да поиска да повярва, е, тогав аможеше и да се получи нещо.
И като заговорихме за получаване, Себастиян си спомни за едно момиче, което едва не го преби, само затова, че й беше казал, че е било за еднократно. Тогава той беше споменал, че не се е получило. Е, не беше единствен случай. Сега като обикаляше из градовете винаги си намираше някоя, с която просто да се позабавлява и накрая да изкара и някоя синина от удари с чанта. Или телефон. Но той беше просто такъв тип. Пък и кой търсеше сериозни връзки сега?!
Беше се замислял за това с Франсис, но за бога, би било ужасно странно. Виждаш как момиче пие кръв и убива, а след това се озоваваш у вас с нея. Нередно ,според Бастиян, но също така предизвикателно. И той е се поддаде.
Беше усетил как дъждът спря, но не му даваше от голямо значение.
Обърна се към Франсис. И двамата бяха напълно морки, а Франсис държеше все още своите обувки в ръката си. Беше странно, че не й беше студено. но разбира се имаше факт, който правеше определението 'странно' в 'нормално'. И точно това беше странното и вече объркващо за Себастиян.
-Не знам какво да ти кажа, може би ти можеш да забравяш поради факта, че ще живееш вечно и някои от спомените ти ще се затриват- пофилософствах аз и млъкнах отново.

Стояхме като хипнотизирани. Сякаш нещо ни приковаваше на местата ни. Пред очите ни сякаш имаше от онези илюзионисти с проницаващите очи. Махваше с ръка и оставахме в сън, но с отворени очи. Заспивахме и всичко минаваше просто така пред очите ни, а после не помнехме нищо. Като щракнеше и ние мигвахме. Отваряхме очи и осъзнавахме какво бе станало.
Аз поне се чувствах така. Чувствах как се събуждам след такъв сън, благодарение на думите му, които ме събудиха като щракването. Бях изпаднала в това състояние, благодарение на дългото мълчание, което ни заобикаляше. Така ме обхващаше мен, че ми се искаше да падна назад на тротоара и да си се излежавам, гледайки нагоре.
Свалих глава от онази поза, в която останах, съзерцавайки звездите. Наслаждавайки им се. На тяхната красота и величие. Вечни като мен, при които винаги можех да подредя мислите си.
Извъртях погледа си към него и мълчах. Слушах го и първоначално нищо не разбирах от казаното, по-точно смисъла на думите му. Защо ми го казваше? За да ме дразни? Направо ми кипнаха нервите от последните му думи. Сякаш бях някое лекомислено момиче.
Леко се надигнах. Погледнах го видимо спокойна, въпреки яростта ми отвътре.
Чу се шум от удар от шамара, който му зашлевих. Дланта ми докосна бузата му много бързо и се отдели. От това се зачерви, но му мина доста бързо.
- Слушай, може да съм...- закрещя му ядосана, но последната дума я произнесох по-тихо. - ...вампир. Да видя онова, но в мен все още има нещо човешко. В мен все още живее човек. И аз мога да имам чувства, и независимо от това, че съм безсмъртна, аз не забравям лесно, за разлика от някои хора, които не помнят много. Така че внимавай какво ми казваш.
Замислих се над думите си. Може би казах повече отколкото трябва.
После станах, като обух обувките си. Станах малко по-висока. Изстисках косата си, от която потече вода. Погледнах го и подозирах, че сега му се иска да ме нападне с камата.
Погледна го вече спокойна. Проговорих тихо и кротко:
- Идвашли някъде на топло?

Сякаш беше вече научено чувство за кожата му. Усети колко бързо ръката й докосна със сила лицето му, как то помръдна, а после ръката й изчезна. Остана неподвижен, странно хладнокръвен.
Тя обясни, че дори да бе вампир тя също не забравя и помни, а очевидно това, което той каза се сметна за обидно. Можеше и да беше такъв контекста, само дето той не мислеше много какво казва пред последните двадесет- тридесет минути.
Тя крещеше, но Себастиян не отделяше погледът си от нея, беше напълно изправена, докато 18 годишния контрольор се беше леко свил, чувствайки студа в костите си . Той преминаваше през дрехите му, през хладната бяла кожа, през всичките тези мисли и чувства, насъбрани досега и стигаше все по-навътре и по-навътре, търсейки убежище за себе си. Искаше да направи мъжа студен и леден като самият него, но все още не беше постигнал целта си... докарай.
Гласът на Франсис влизаше и излизаше постепенно от главата на Бастиян, тоновете минава просто така,подшушваха нещо и изчезваха безследно намерили някакъв покой, все пак, из цялата тази дъндания.
Чак сега усети , че отново бе стиснал камата, все по силно, острието разрязваше част от дланта му, понеже не я бе хванал както трябва. Вече усещаше мириса на собствената си кръв, някъде из джоба на дънките му, а острието все още притискаше силно кожата му, опитвайки се да пробие таз негова защита, път към кръв.
Кръв. Нали това искаше Франсис?
Да не би да беше расист,относно всички тези раси? Не, той не беше. Имаше нещо против самият човек, но нищо повече.Против франсис нямаше. Може би.
Тя се беше изправила и бе обула обувките си, така че стана някъде на ръста на Бастиян. Той също се изправи, докосна косата си, от която паднаха капки вода, след това изтиска ризата и, която бе полепнала за тялото му, най-вече за гърба му и сега се виждаха няколко белега.Той се приближи до момичето, някак максимално, на разстояние по-малко от 5-6 сантиметра от нея. Какво ли се очакваше да направи?
Усети как ръката му сама действа, а може би мозакът му й контролираше, а той самия не знаеше за това. Усети как забива острието си в рамото на Франсис, но съвсем леко и нежно. Леко, не, беше силно. Цялата кама навлезе в плътта й и започна да раздира дясната й ръка надолу, надолу.
И те се гледаха. Не знаеше дали тя чувстваше болката, дали я усещаше.Но той забеляза лекото трепване в очите на Франсис, колкото и да не показваше всякакви признаци за това, че беше забелязала какво прави контрольора на сънища.
Един кошмар.Завършек на съня. Стига толкова!
Кръвта на Франсис се стичаше върху дланта на Себастиян и по- надолу, попиваше в ръкава на ризата, който по -късно младежа щеше да навие нагоре.
Острието се показа, цялото с алено червена течност.
Ловко прибра оръжието си на колана и докосна тъката си към огромната рана, чак до лакътя, на Франсис. Лека светлина, съвсем лека, едва забележима и уловима. Себастиян отлепи ръката си, още с кръв, от раната и там беше останал белег, Дълъг нащърбен белег, без особена форма.
- Не ме запомняй с лошо - просветна нещо у погледа на Бастиян и той се извъртя. Посегна към шапката си, още лежаща на асфалта, взе я и тръгна в обратната посока, за да може да избегне погледа на Франсис.
Всичко си има край. То е създадено, за а свърши.

Погледът ми беше впит в неговия, така непоколебим и спокоен. Гледах го изпивайки кръвта му с поглед, представяйки си как впивам отново зъби в него и изпивайки кръвта му до капка. Представяйки си как остава безчувствен пред мен. Не трепкащ, не мърдащ, просто в дълбок, вечен сън. И как на лицето ми сияе победоносна усмивка.
Всичко това се въртеше пред очите ми. Всичко това ме караше да преглъщам като куче пред плячката си, която му се сервираше.
Стоях така без да помръдвам, усещайки как острието пробива и разцепва кожата ми надолу по ръката. А каква бе болката? Дали беше болка или си въобразявах? Не...Усещах студеното острие. Така ме болеше и сякаш ме изгаряше, не само на повърхността на ръката, а и под кожата. Искаше ми се да крещя. В мен всичко се раздираше между желанието да пищя и честта ми. Не можех и звук да издам - не. За мен бе забранено. Мълчи, мълчи....отекваше в главата ми. И същевременно се борех чувствата ми да не се изпишат на лицето ми. Та аз бях вампир. Аз причинявах болка на другите, а сега...И все пак не показвах нищо. Всичко бе затворено със силен катинар под ледената ми маска. Как вампир би показал страданието си, и то причинено от някого, когото бих могла да убия? Помни това...постоянно повтаряни думи. Можех само да се доближа и да оставя по-траен белек на врата му. Но се бях вцепенила на мястото си...Може би си го заслужавах...за всичко, което съм причинила...Беше като добрите герои отмъстители за човешкото страдание, за страданието на моите жертви.
Гледах го и пак не набирах смелост да го нападна. Какво ставаше с мен. Твърдях, че съм безмилостна и жестока, но сега...Какво се бе променило?
Изкара инструмента на мъчението, все така непоколебим. Сигурен в движенията си. После раната изчезна. Остана само кръвта. Игнорирах я.
Да не го запомня с лошо? Дланта ме засърбя пак да го ударя.
Себастиян само се отдалечи без да ми каже нищо. Исках да помръдна и да го спра, но не...
Смях...и пак...Смеех се до полуда. Беше много странно. Гласът ми разцепваше тишината. Сякаш бе истеричен смях, но се долавяше подигравателната нотка.
Приведох се, държейки корема си, а смехът ми продължаваше.
Изправих се. Сериозният ми вид се върна. Погледнах как се отдалечаваше и изчезнах.
Появих се пред него и той спря без да казва нищо, нито пък аз.
Вдигнах ръка и тя остана на сантиметри от него. После пръстът ми се изпъна и го докосна по мокрите дрехи, сякаш го сочеше.
- Ако искаше да ме убиеш, трябваше да се целиш в ляво - упрекнах го.
Не свалих пръста си. Нещо ме гъделичкаше отвътре. Сега вече ми стана съвсем ясно какво исках, или по-точно какво прикривах - желанието да допра студените си устни до неговите. Да усетя топлината му, естествената топлина, която да стопи леда в сърцето ми.
- Е, - вдигнах рамене. - Няма да те забравя...не ме интересува дали съжаляваш за нещо, не ми пука дали ти харесва това, което правя.
Пръстът ми бе заместен от цялата длан, която се вкопчи в дрехата му. Плата попадна между пръстите ми. Направих крачка и се озовах плътно до него. Единият ми крак не последва другия и остана назад.
- Май сега ще стане като по филмите - проговорих, а през цялото време той мълчеше. - Лошите момичета примамват добрите момчета и ги превръщат в собствено мъжко копие...
Не довърших...
Устните ми се доближиха до неговите. Колко беше сладко чувството. Вълшебно. Останах така едва секунди, а не исках да се отделя.
- Прощавам ти... - казах тихо. - Сега и ти ми прости за целувката...

Дори когато тя се смя, сякаш да накара Бастиян да се чувства глупаво, той не й обърна внимание. Малко в повече му идваше всичкият този нейн характер, който се изливаше върху него и той го търпеше, защото всеки беше различен и никого не биваше да се съди заради навиците му и вискчо , което правеше заради характера си. Но Себастиян не издържаше просто. Имаше ли въобще смисъл в този смях, беше толкова глупав? Толкова не на място и не в точното време.
Себастиян освободи ризата си от гърба си, понеже сега стана неудобно, след като започна да изсъхва от горещата му кожа.
Не, нямаше температура,но това се предаваше по линия, горещата кръв. Може би баща му е бил върколак , а все пак майка му контрольор на сънища, колкото и да не му се вярваше, защото баща му беше този, ,който го смяташе за изчадие на дявола. Той самият беше. Той говореше за себе си, а не за Бастиян. Той винаги е обвинявал себе си, а не малкото момче, което се затваряше в стаята. Никога не бе мразил детето си, мразеше това, което беше той и това, че може и собственият му син да бъде такъв. Франсис се озова пред Себастия и допря пръста си в него, като каза, че ако е искал да я убива трябвало да се цели в ляво. Но той знаеше това, ала не го искаше. Защо да се превръщаше в убиец, а и очевидно Франсис не знаеше, че не може да умре така. Сърцето й не биеше, можеше да бъде унищожена само чрез огън. Не знаеше ли това или просто отново се опитваше да изкара Себастиян глупак?
Дланта й се вкопчи във влажната блуза, която контрольора на сънища носеше върху себе си и плата мина през тънките й пръсти. Междувременно Бастиян не казваше нищо, той гледаше мълчаливо и слушаше какво казва Франсис, очертавеше лицето й с още черти, с още огнени точки и линии.
Беше замръзнал на мястото си и дишаше леко и свободно, бавно, мелодично.
И както беше казала Франсис - стана като по филмите, тез филми, които Бастиян ненавиждаше. Всичките тези целувки, всичките тези прегръдки и думите, Обичам те', които всички казваха с лекота, свадби и щастлив край. Не им ли беше писнало на тези хора да ги гледат?
Той усети студените устни на Франсис, които се бяха образували на широка, иронична усмивка върху лицето на момичето, върху своите , топли и меки. Но какво , по дяволите, беше породило това у ледената скулптура пред него? Това , че я беше наранил, че си беше тръгнал и изоставил, че не й обръщаше вече внимание? Всичко това караше жените да искат теб?
След като вече не усещаше всичко това той отвори бързо очи и отново ги впи в тези на Франсис. Зелените му очи не помръдваха, докато тя каза, че му прощавала, а сега той трябвало да й прости за целувката.
-Не съм ти искал прошката - изчезнал бе онзи мек и топло-златист тон на Себастиян, с който до преди малко говореше. Сега беше по-твърд и непоколебим . Ала изведнъж отново се появи топлотата на зеленото в очите ум, някак се смекчиха, за да поемат удъра по-лесно, без да се счупят на хиляди стъкълца. - Не знам какво те накара да го направиш, но искам още. Ненаситен съм - смотелеви той и отново допря устните си о нейните, така че да почувства онова ледено докосване на малки ледчета, току-що извадени от фризера или хладилника. Той разтвори устните си, така че вече беше истинска целувка. И се отдръпна. - Мразя тези филми - дрезгавият му глас се чу сега. Ето , че отново бе проговорил след всичко казано от Франсис.-Нямаш нужда от прошка - рече той за нещо като край на своето говорене. Той се превръщаше в безчувстеният , за който се спомена преди. А можеше и да се предотврати, само дето не искаше нищо сериозно с Франси, а и една целувка, вече две, не значеха нищо за Себастиян, дано да беше така и за момичето, което току-що бе целунал.Отново допря устните си до нейните, нещо като за последно сбогом. Още една целувка. Но се отдръпна бързо. Изви ъгълчетата на устните си и тръгна към посоката, която беше избрал , за да се върне в квартирата.